Бялата ръкавица
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Бялата ръкавица». Краткое содержание книги:
— За какво сте се събрали тук? — попита един човек, току-що спрял пред странноприемницата. — Има ли нещо интересно за гледане, приятели?
— Ще има — отвърна един от запитаните. — Почакай малко и може да видиш нещо, което си струва да се види.
— Какво ще бъде то?
— Драгуни — войници на Негово величество краля.
— Ха! Че какво толкоз има в това, та вдигате такъв шум? Тях сега човек ги вижда всеки ден.
— Ба, дори и повече, отколкото трябва на ден — допълни трети, който изглежда не беше от най-верните поданици на Негово величество.
— Да! Но всеки ден не ги виждаш така, както ще ги видиш тази сутрин — да водят затворник в Тауър, и то голям благородник!
— Затворник ли? Кой?
— Черния конник — отвърна запитаният. — Ето кой затворник ще видите, господине.
Това име би предизвикало голям смут сред зрителите, ако повечето от присъствуващите не знаеха защо се бяха събрали. Вълнението, което настъпи в този миг, идваше от нещо друго.
Един човек, качен върху оградата на моста с лице, обърнато на запад, направи знак, който изглежда повечето от хората в кръчмата разбраха.
В същото време група момчета, които се бяха покатерили на стената и гледаха нататък, замахаха с шапки и закрещяха: „Конниците — кралските кирасири! Идат! Идат!“
След виковете последва дълбока тишина — тишината на очакването.
И ето — пера, развяващи се над стоманени шлемове, после самите шлемове, а след това блестящи металически нагръдници, които показваха, че кирасирите приближават.
Строени в редици, те влязоха между сивата зидана ограда на моста, а шлемовете им, както се появяваха един след друг над дъгообразния парапет, блестяха от силното слънце и заслепяваха очите на зрителите.
Групата се състоеше от дванадесет ездачи, наредени по двама, но кавалкадата наброяваше четиринадесет души — водачът и беше тринадесетият, а един човек без броня, нареден в редиците на останалите, допълваше числото.
Този последният, макар че беше облечен в кадифени дрехи и по всичко приличаше на кавалер, изглеждаше някак си странно всред взвода.
Начинът, по който седеше на коня си, с ръце вързани отзад, и глезени, пристегнати към подпружния ремък на седлото, показваше, че той е по-незначителен и от най-простия редник.
Той беше затворник.
Не беше непознат на хората от тълпата, сред която навлизаше неговият ескорт.
Черния конник бе яздил твърде често из улиците на Ъксбридж и твърде често бе разговарял с жителите му, за да може сега да мине между тях, и то в такъв вид, без да предизвика приятелски погледи и прояви на съчувствие.
Сега той не яздеше собствения си породист кон, така добре познат, както и той самият, макар че конят беше тук, но с ездач, който не му подхождаше.
Началникът на охраната, корнетът Стъбс, който имаше слабост към коне, днес безшумно го бе присвоил.
Холтспър се намираше между двама войници три-четири редици преди края, а корнетът — някак си възгордян от изтъкнатото положение на командир — яздеше надуто отпред.
Така блестящата кавалкада премина моста и навлезе сред тълпата; първите редици бяха стигнали вече пред кръчмата.
Докато яздеше между хората, Стъбс оглеждаше лицата им.
Стори му се, че някои го гледат сърдито. Но те бяха неколцина. Изобщо всички изглеждаха весели и жизнерадостни.
През ум дори не му мина, че възнамеряват да го спрат.
И как би могло?
Той смяташе, че щом влезе с коня си в тълпата, хората бързо ще се отдръпнат и ще му сторят път — на него и на войниците му.
Затова се изненада, когато стигна пред кръчмата и видя, че пътят е задръстен от хора, застанали така близо един до друг, че трябваше да спре коня си, за да не ги прегази.
В този миг около него се вдигна шум, сякаш поздравяваха войниците, а един глас, по-висок от останалите, извика: „За краля! За краля! Долу неверните подлеци! Смърт на предателите!“
В думите се чувствуваха иронични нотки, но те бяха твърде тънки за тъпия ум на корнета Стъбс и той ги прие в техния верноподанически и буквален смисъл.
— Мои добри приятели! — любезно отвърна той и по глупавото му лице се разля доволство. — Радвам се, че сте в такова добро настроение. Радвам се, ей богу!
— О! В подходящо настроение сме — отвърна един. — Ще видите след малко. Хайде, господин офицер! Пийнете една чашка. Да пием за краля! Няма да откажете, надявам се?
— В никакъв случай! — отвърна Стъбс. — В никакъв случай. Много ще ми е приятно да пия с вас, но виждате ли, приятели, ние сме по служба и не трябва да закъсняваме — не трябва, ей богу!