Бялата ръкавица
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Бялата ръкавица». Краткое содержание книги:
Макар и оживено, непознатият говореше тихо, но гласът му стигаше до прозореца на стаята на Мериън и беше достатъчно висок, за да може тя да долови думите:
„Затворникът — освобождаване — Ъксбридж!“
Като чу тези думи, Скарт отскочи настрана от ездача така живо, сякаш той бе посегнал да го удари.
В следващия миг, без дори да отговори на съобщението, което пратеникът бе направил, той се втурна към дворната врата, като викаше високо: „На коне — всички на коне!“
Както беше обучил войниците си, кирасирите бързо, почти незабавно, възседнаха конете и преди Мериън да се съвземе от сътресението на тази нова изненада — по-приятна от предшествуващата, — тя съзря самия Скарт, облечен в стоманените си доспехи, да застава начело на взвода и да го повежда в галоп по алеята, която водеше към Ъксбридж.
— Освобождаване. Ъксбридж! — бяха думите, които продължаваха да отекват в ушите й дълго време след като тропотът от конете на войниците бе заглъхнал по далечния път.
— Дай боже това да е вярно! — промълви тя в отговор на ехото.
Развълнуваната молителка не се задоволи само с тези обикновени думи.
Както беше полугола, тя коленичи на пода, скръсти белите си ръце на гърдите и отправи страстна, гореща молитва.
Глава LI. Освобождението
Наближаваше десет часа и животът в Ъксбридж беше в пълния си разгар. По улиците се движеха повече хора от обикновено, макар че никой изглежда не знаеше защо е така. Не беше пазарен ден и многото минувачи, които се шляеха по тротоарите и се застояваха по ъглите, не бяха фермери.
Повечето от тях бяха прости хора — работници и занаятчии. Те не бяха в празнични костюми, а в обикновени, всекидневни дрехи, сякаш са работели, когато внезапно някой ги е „измъкнал“, за да присъствуват на импровизирано представление, за което току-що са научили.
Обущарите носеха кожените си престилки, а ръцете им бяха лепкави от восъка; ковачите бяха изцапани и изпотени, сякаш сега са се отделили от огнището; воденичарите бяха покрити с дебел пласт брашно, а панталоните на касапите бяха опръскани с прясна кръв, като че ли току-що бяха напуснали кланицата.
Пред „Розата и короната“ се беше събрала тълпа, по близкото шосе се виждаха хора на групи, а тия които се шляеха по улиците в горната част на града, също се бяха запътили нататък.
Тези, които вече бяха пристигнали там, изглеждаха в добро настроение. Кръчмата разливаше щедро пивото си и хората пиеха за нечия сметка, макар че никой не знаеше, нито пък изглежда се интересуваше за чия.
Строен мургав човек в странно облекло, подпомаган от виночерпеца на заведението, поднасяше на тълпата огромни стакани със силен ейл, но особено внимателен беше към една група от двадесетина здравеняци от различни занаяти и професии, неколцина от които изглежда го познаваха, защото приятелски го назоваваха с името му — „Грегъри“.
Друг един, още по-висок и по-груб — а и по-възрастен, — помагаше на „Грегъри“ да разнася развеселяващото пиво, докато собственикът на кръчмата, също заинтересован бързо да се наливат чашите, се суетеше наоколо и отправяше насърчителни усмивки към всеки клиент, който минаваше край него.
Правеше впечатление, че от време на време очите на пируващите се отправяха към моста над Колн, отдето минаваше пътят на запад.
В него нямаше нищо особено — състоеше се от голям издигнат свод, над който минаваше тясно шосе, оградено от двете страни с каменна ограда, дълга около двадесет-тридесет ярда.
Към града каменната ограда продължаваше и ставаше дървена; тя отделяше пътя от съседните ливади.
А ливадите от двете страни на реката се простираха в югозападна посока, докъдето стигаше окото.
Между къщите и отсамния край на моста се простираше стотина ярда шосе, което минаваше точни пред очите на пируващата тълпа. От другата страна на реката обаче пътят не можеше да се види от кръчмата, защото го закриваше зидарията на оградата и сводестият насип на моста.
Нито по пътя, нито по моста, нито пък по ливадите надолу се виждаше нещо, което да привлече вниманието и на най-скучаещия скитник, но от погледите, хвърляни от време на време през реката в западна посока, личеше, че оттам се очаква да се появи нещо, което заслужава да се види.
По лицата на повечето от присъствуващите се четеше само обикновено любопитство, но в тълпата имаше очи, които издаваха по-дълбок интерес, дори тревога.
Високият човек със странното облекло и рошавите бакенбарди подмяташе грубовати шеги на хората около него и се мъчеше да изглежда весел, но от време на време хвърляше загрижен поглед към моста, а след това разговаряше шепнешком с човека в изтърканите кадифени панталони, добре познат на повечето от околните като „стария Дик Денси — крадеца на сърни“.