Бялата ръкавица
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Бялата ръкавица». Краткое содержание книги:
Аз казах, че за миг Холтспър не знаеше какво да стори. Зрителите наблюдаваха неговата нерешителност с тревожно разтуптени сърца.
Но това беше само за миг; после черният кон бе внезапно обърнат към града и той тръгна в тръс обратно по моста!
Някои помислиха, че ездачът му е съжалил за необмислената си постъпка и отива да се предаде на стражата, от която бе избягал. Други сметнаха, че е решил да „хвърли ръкавицата“ и е избрал по-слабия противник за този опит.
Но както се разбра след малко, и двете предположения не бяха верни — Холтспър насочи внезапно коня си към шосето, подкани го едновременно с думи, с ръка и шпори и го накара да скочи през дъсчената ограда направо долу в ливадата!
Когато препусна по зелената морава, оттам долетя подигравателен вик — вик, който неведнъж е ужасявал преследващите Холтспър индианци; този вик се извиси над радостните възгласи, с които го поздравяваха за бягството му от Скарт и от неговите смутени войници.
Изстрелите, изпратени по него, бяха безполезни. В ония дни добри стрелци изобщо не съществуваха и от куршума на карабината хората се страхуваха толкова малко, колкото и от стрелбата на арбалета.
Кирасирите продължиха да го преследват по зелените брегове на Колн, но повече с цел да запазят самочувствието си, отколкото с надежда да заловят беглеца. Преди още преследвачите му да успеят да преодолеят препятствието, което ги делеше от ливадата, и да тръгнат след него, Черния конник вече препускаше напред към дивите степи на Айвър и се виждаше като тъмно петно, което бързо намалява.
Глава LII. След ареста
В дните на Чарлз (Мъченика!) арестуването на държавници не беше гага avis, както е днес. Лод имаше свой списък, а също и Страфорд — този благороден по произход, но жесток слуга на един деспот, който също завърши живота си като затворник — най-видният от всички затворници.
[ Rara avis (лат.) — рядко явление. Б. пр.]
Благородник да бъде заклеймен и затворен в Тауър съвсем не беше рядко явление и едва ли правеше по-голямо впечатление, отколкото залавянето на някой джебчия днес.
Арестуването на Хенри Холтспър се прие като нещо обикновено. По-необикновено бе освобождаването и бягството му, но и те — като всяко чудо, за три дни се заличиха от паметта на хората.
Малцина разбраха как точно е било организирано освобождаването и как оная тълпа от „неверни мошеници“ — както ги назоваваха привържениците на краля — се беше събрала така навреме пред „Розата и короната“. Никой, дори и мълвата, не знаеше къде беше отишъл беглецът. Предполагаше, се, че е потърсил убежище — и го е намерил — в онова огромно скривалище, безопасно като самата пустиня: Лондон.
По онова време за хората, обвинени в „предателска дейност“ към краля-деспот, големият град беше най-сигурният приют в цялата страна.
Капитанът на кирасирите беше направил всичко, което бе по силите му, за да не се разчуе случката. Той не беше съобщил в главната квартира нито за ареста, нито за това, което последва, и се оказа толкова „немарлив“ служител, че остави обстоятелствата при бягството на Холтспър да минат без разследване. Скарт все още хранеше надежда, че ще има възможност да го залови отново, и за тази цел вложи — макар тайно — всичките си сили.
Той изпрати тайни агенти в различните краища на областта, а никакво съобщение, дори, писмо не можеше да влезе в жилището на сър Мармадюк Уейд, без капитан Скарт да знае неговото съдържание.
През този период положението му в лагера, които обитаваше, може да се сметне като твърде неестествено.
Между него и семейството на стопанина се беше установила известна близост. Въпрос е доколко тя беше приятелска и от двете страни.
Чужденецът или повърхностният наблюдател би могъл да повярва това, да повярва дори, че Скарт е много сърдечен. От първия ден на пребиваването му под покрива на сър Мармадюк той държеше войниците си в строго подчинение — толкова строго, че те не бяха нанесли на домакините и най-малка обида.
Но капитан Скарт беше строг командир и подчинените му знаеха това. За всяка най-малка случка, нарушение или неприятност, причинена на обитателите на дома, се поднасяха хиляди извинения и човек можеше да си помисли, че кралските кирасири са изпратени в Бълстрод като почетна стража, която да се грижи за собственика, а не „разквартировани“, които да живеят на негова сметка.
Тези внимателни грижи към сър Мармадюк не се дължаха нито на кавалерство, нито на доброта — те имаха само една цел — да спечелят дъщеря му. Скарт искаше сърцето й, както и ръката й. Сърцето й искаше, защото я обичаше с цялата бурна страст на своята високо надарена, но лошо направлявана душа; ръката й искаше, защото ламтеше за нейното богатство — Мериън Уейд в допълнение на своята изключителна хубост беше наследница и на едно голямо имение.