Бялата ръкавица

Продължителната езда по горещия и прашен път ги беше, както се казва, „засушила“ и при такива обстоятелства те нямаше да бъдат човешки същества, ако се откажеха от удоволствието да пийнат, особено когато питието беше вече до устните им.

Те нямаше да бъдат кирасирите на Скарт ако бяха сторили това, и без да чакат позволение или заповед, войниците грабваха най-близките до тях чаши и вдигайки ги до устните си, викаха: „За краля!“

Тълпата повтори верноподаническия тост, а новоскалъпените виночерпци, сякаш за да докажат още по-ярко своето уважение, хванаха юздите и заковаха конете на място, та да могат ездачите им да пийнат спокойно, без да разливат скъпоценната течност.

Но двама от прислужниците постъпиха малко по-различно от останалите.

Тия двамата прислужваха на войниците, застанали от двете страни на затворника.

Вместо само да задържат конете им на място, всека от тях отведе коня, чиято юзда беше хванал, малко настрана от редицата.

Това бе извършено мълчаливо и като че ли случайно, макар че намерението им стана ясно миг по-късно, когато висок човек с черни бакенбарди и мургаво лице мина покрай главата на единия кон и вдигайки чаша, покани затворника да пие.

— Надявам се, че нямате нищо против и той да пийне, нали? — каза този човек, извръщайки се към войниците, които го пазеха. — Бедният джентълмен! Много жаден ми се вижда.

— Дайте му една чаша, две му дайте, ако щете, не ме интересува — отвърна войникът, който беше по-пъргав да отговори. — Само гледайте да не ви види офицерът.

Войникът кимна многозначително към Стъбс.

— Ще внимавам — отвърна Грегъри Гарт, защото той беше човекът с чашата.

— Хайде, господарю — продължи Гарт, като се промъкна до затворника. — Пийнете малко от тази бира. Тя не е точно като хубавите питиета, с които сте свикнали — знам това, но все пак е вкусна. Наведеш ли се малко, аз ще я доближа до устните ви. Не се страхувайте, няма да паднете от седлото. Ще си сложа ръката отзад, за да ви подпирам. Така — хайде, ха така.

Докато Грегъри продължаваше да говори, пръстите му се бяха промъкнали до задния лък на седлото, където бяха завързани китките на затворника.

Войниците зад него, твърде заети със своето питие и с шегите, които прислужниците пускаха, не видяха малкия къс блестяща стомана, с който опитните ръце на бившия разбойник бързо прерязаха въжетата, задържащи Хенри Холтспър на мястото му.

— Бива си го питието, нали, господарю? — попита Грегъри високо, придържайки чашата към устните на затворника. След това шепнешком прибави бързо: — Хайде сега, мастър Хенри! Ръцете ви са свободни. Хванете юздата и завийте надясно. Сръгайте коня с този нож и препуснете назад през моста, като че дяволът ви гони.

— Безполезно е, Грегъри — бързо отговори кавалерът. — Конят е една жалка кранта. Ще ме настигнат на първата миля. Ха! — възкликна той, сякаш намери изход. — Хюбърт! Не се сетих за него. Има възможност. Ще я опитам.

През цялата кампания във Фландрия кирасирите на капитан Скарт едва ли са оставали по-изненадани, отколкото сега, когато видяха затворника бързо да хваща юздите, да измъква животното от редицата и със старата военна кранта, преобразена в бързоног състезателен кон, да префучава край тях — сякаш по цялото тяло на коня бяха забити шпори.