Многоръкият бог на далайна
- Автор: Логинов Святослав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Тотоманов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Многоръкият бог на далайна». Краткое содержание книги:
Навремето, за да потвърди тази своя максима, ванът беше решил да направи нещо, годно за ядене, от най-отвратителното на света — от шаварен нойт. Цяла седмица един от дворците на царския оройхон смърдя като аварите в мъртвите земи — но накрая владетелят постигна целта си: от прецедения и после изсушен на умерен огън нойт се получаваше лютив сивкав прашец, наистина великолепна подправка. Ванът пазеше рецептата в тайна — от една страна, за да не го използва никой друг, от друга, защото „ядач на нойт“ беше обида, която не прощаваха дори гнилоядците.
Затова пък с огромно удоволствие гощаваше гостите си с блюда, поръсени с тази подправка. Е, вече не цедеше нойта сам, а само го нагряваше до необходимата температура.
За кухнята на вана се носеха легенди и когато се прибираха в провинциите си, поканените на обяд одонти тормозеха готвачите си да им приготвят точно такива блюда, каквито бяха яли на царската трапеза.
Да нахраниш някого с боклуци, но така, че да е доволен в това кулинарията според вана приличаше на политиката. Покойният му татко например също беше обичал да се отбива в кухнята, само че с друга цел — да пусне в някое блюдо парче изхвърлена от далайна риба и после да поднесе отровната гозба на някой неугоден царедворец. Днешният ван не си позволяваше такива неща, поне доколкото ставаше дума за храната, за да не оскърби кулинарното изкуство. Колкото до политиката… е, там работата беше друга.
Предния ден ванът беше свикал Малкия съвет. В Малкия съвет влизаха хора, които нямаха никакви длъжности и постове и поради това бяха особено влиятелни. Бяха обсъждали два въпроса: хода на военната кампания и съдбата на илбеча. С илбеча всичко беше ясно: чудотворецът пак се беше появил в страната и не биваше да го изпуснат. В източните провинции един подир друг се бяха появили седем оройхона. Не бяха много удобни и всъщност бяха довели до изсушаването на само два участъка, но опитните баргеди, на които беше поставена задачата да предсказват поведението на илбеча, твърдяха, че в действията на безумеца се забелязва система: че той стеснява проливите навсякъде, където това е възможно, вероятно за да може по-лесно да се изплъзва от Йороол-Гуй. И въпреки че по навик всички казваха, че илбечът бил някакъв безумен старец, сияйният ван беше убеден, че понастоящем илбечът е съвсем друг.
Изобщо не мислеше да пречи на илбеча — отдавна се беше съгласил с Моертал, че строителят трябва да се остави на мира — но виж, все пак трябваше да направлява действията му. Ако баргедите не лъжеха или не се лъжеха, илбечът щеше да отиде в земите на старейшините и дори на Добрите братя, за да стесни устието на последния широк залив. Ванът обаче не искаше това. Илбечът трябваше да строи тук и да умножава земите му. Така че сияйният ван беше поставил многобройна охрана там, където доскоро бяха пушили огнените блата и самотно се беше издигал Търговският оройхон. Официално охраната беше срещу скитници, понеже в момента по тези места не минаваше никаква граница: страната на старейшините се беше подчинила на войските, вкарани в нея от Моертал, и населението беше положило клетва за вярност.
Точно това беше вторият въпрос, който тревожеше царствения ван много повече. Въпросът за безупречния Моертал… Моертал, който умело беше управлявал най-неудобната провинция, а после се беше отказал от нови земи… Моертал, който успешно беше воювал с изгнаниците… Когато беше повдигнат въпросът кой да оглави армията, изборът естествено падна върху Моертал. Но пък тогава никой не си и помисляше, че може да се спечели толкова голяма победа и да се завладеят не само два-три оройхона, а цяла страна, в която при това се издига безценният Кръст на Тенгер. Днес Моертал управляваше провинция с невъобразимо големи размери и командваше войска, която буквално го носеше на ръце. Освен това съгледвачите докладваха, че в завоюваната страна продължават да работят много от старите баргеди и че имало дори и цереги, оцелели по време на владичеството на Добрите братя. И че всички тези хора смятали за свой повелител първо Моертал, а чак след това него, вана. Какво излизаше — че да си победител е по-опасно, отколкото да си нападнат. Още повече след като няма граници и не знаеш откъде да се пазиш. На запад нещата също не вървяха добре: одонтът Юхааз съобщаваше, че изгнаниците се били появили в ъгловите земи. Нали съвсем наскоро бяха усмирени тия изгнаници, какво искаха пък сега?
Ванът стана, погледна раздразнено престилката си и я смъкна. Десерта да го правят готвачите — човек не може да мисли само за ядене, иначе и него ще го изядат. Да си готвач наистина беше по-лесно, отколкото да си политик — политическата кухня е много по-сложна. Ванът беше назначил благородния Юхааз за западен одонт след свалянето на Хооргон и бунта на синчето му. Беше го избрал, защото беше глупав и верен до смърт. Щом обаче съотношението на силите се беше променило, Юхааз се беше изложил с ъгловите земи. Два оройхона не са шега работа! Моертал пък беше избран, защото беше умен и талантлив. Вече обаче беше станал опасен и затова беше решено да го поканят на заседанията на съвета, да му въздадат почести, а после да го нагостят с риба от далайна. Земите му щяха да бъдат разделени на дванайсет провинции, всяка с отделен одонт: четирима от армията, четирима от заслужилите баргеди и още четирима от благородническо потекло. Толкова много одонти нямаше да могат да се споразумеят за общи действия и щяха непрекъснато да се дебнат. На север обаче, където войната все не спираше, наистина му трябваше добър военачалник, човек като Моертал — жалко, че бяха решили да посветят името му на Многоръкия… Е, да, да си готвач имаше и още една страна — че ако дадена подправка не ти трябва за определено ястие, можеш да си я запазиш за следващото. Хората обаче, уви, не стават за запаси — много бързо се развалят.