Окото на голема

— Ах! Предатели такива! — Следващият изстрел на Хонориус мина покрай ухото на гаргойла; докато се бореше да държи пробягващата ми фигура под око, птицата се прокрадна близо и погъделичка кокалестия му крак с трофея от дартс. Докато се извърташе да се справи с тази нова опасност, поставката за препечени филийки отново влезе в употреба. И така продължи. Колкото и скелетът да се извиваше и въртеше, едно или друго сребърно оръжие постоянно влизаше в действие зад гърба му. Преди да мине много време изстрелите му станаха хаотични и без сила; повече се интересуваше от отстъплението, отколкото от боя. Виейки и проклинайки, той бягаше през крайбрежната улица, приближавайки все по-близо и по-близо до крайречната стена.

Ние тримата напредвахме изключително внимателно. Известно време не можах да разбера защо това ми се струваше толкова необикновено. После осъзнах: това беше преследване и за първи път аз преследвах. Обикновено мен ме преследваха.

След минути вече бяхме притиснали скелета в основата на обелиска. Черепът се въртеше трескаво, дупките на очите проблясваха, търсеха пътища за бягство.

— Хонориус — казах аз, — това е последният ти шанс. Разбираме стреса, на който си бил подложен. Не можеш да се дематериализираш, когато си искаш от тези кости, но без съмнение някой от съвременните магьосници може да те освободи от това. Предай се сега и аз ще поискам от господаря си да потърси необходимото заклинание.

Скелетът нададе пронизителен и презрителен вик.

— Ще поискаш от господаря си? Толкова ли сте равнопоставени? Много се съмнявам. Всички вие сте подложени на прищевките на човешки господари, а аз поне съм свободен!

— Ти си затворен в една торба разлагащи се кокали — казах аз. — Погледни се! Дори не можеш да се превърнеш в риба или птица, за да се измъкнеш.

— Аз съм в по-добро състояние от теб — изръмжа скелетът. — Колко години работиш за тях? Променяй формата си колкото си искаш, но фактът, че си роб, остава непроменен, с опасности и окови, които те обвързват към задачата ти. О, гледайте — сега съм дяволче, а сега съм голям дявол! На кого му пука? Чудо голямо!

— Всъщност гаргойл — промърморих аз. Но го казах тихо; той беше прав.

— Ако изобщо имаше някакъв шанс, щеше да си тук с мен, да обикаляш Лондон и да дадеш някой и друг урок на тези магьосници. Лицемер! Предизвиквам те! — Гръбначните прешлени изпукаха, торсът се обърна, белите кости се протегнаха нагоре и сграбчиха гранитната колона. Със стонове и въздишки скелетът на Гладстон се катереше по обелиска, използвайки древните изсечени йероглифи за стъпала.

Спътниците ми и аз наблюдавахме изкачването.

— Къде си мисли, че отива? — попита птицата.

Гаргойлът сви рамене.

— Няма къде да отиде — казах аз. — Просто отлага неизбежното. — Говорех ядосано, понеже думите на Хонориус съдържаха повече от зрънце истина и от това ме болеше. — Да го довършим.