Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
В следващите си, също толкова кратки и дребни схватки, тройаравата влезе доста по-самоуверено. Когато дружините отново тръгнаха в настъпление, три връсти преди набелязаната за достигане позиция, от гората изскочиха мъртваци. Оловните куршуми на прашкарите покосиха противника, ала втората му вълна се опита да открие огън с пушки. Над главите на отрядите полъхна електризираща вълна от магически заклинания и само три-четири карабини пукнаха задавено. Тогава към кашепците хукнаха сиви качулки с брезентови раници на гърба и гърдите. Ясно се виждаха тлеещи фитили.
— Самосмъртници! Залегни! Прашки! Стрели!
Убийствена градушка удари камикадзетата, но накрая поне петима от тях се блъснаха в изправените щитове на заградителната дружина. Взрив не последва — детонаторите изсъскаха без резултат. Фалангите стъпкаха мъртваците с крака, без да цапат брадвомечовете си.
Нито един от сивите не издаде и звук, докато загиваше. Сякаш наистина посичаха вече умрели, безчувствени тела. Мъртваци. Зомби.
Настъплението на легиона продължаваше.
Хвъркати гемии докарваха питейна вода, защото кладенците бяха засипани или отровени.
Случи се един ветролет да кацне пред походните колони поради незнайна повреда. Отрядът на Радослав мина съвсем близо до летящия кораб. Ветроездачите-матроси разтоварваха трюмовете. На площадка, в средата на главната мачта, в алените лъчи на малкото слънце Дичо съзря палатка с офицерски символи на Армията на Нощта. Отдолу на палубата стояха телохранители, а в шатрата дремеше някакво създание, високо колкото грамор, но напомнящо бухал. Той не успя да го разгледа подробно, но пък усети колко страх и омраза буди съществото сред екипажа на гемията. Ако не бяха обвързани с клетва, ветроездачите с удоволствие биха го убили на часа.
От същия ветроплан дружинните готвачи получиха казани с топла храна. Манджата се доставяше дори на предната линия, веднага след проведено сражение. Квирините препоръчваха заедно с гозбата да се изяжда по половин шепа сухи концентрати от раниците. Радослав, опасявайки се от рецидив на стомашни проблеми, си намали дажбата двойно.
Тройаравата стигна до поредната си етапна цел, окопа се, престоя пълен сол и тръгна отново. Съпровождащата „конница“ разгроми слаби огнища на съпротива.
До западния край на острова оставаха шестнайсет прелета.
Дружините пак спряха на зададена позиция, последва ново окопаване.
И изведнъж настъпи необичайно дълго затишие.
Седяха в „крепостта на къртиците“, както в опит да се пошегува я нарече Дичо, повече от сол и половина, без изгледи да продължат марша си в близките ури. Поради някакви несъобщени причини командването бе преустановило активните действия на тяхното направление. Стъпаловидният поход на легиона замръзна. Отпред се мержелееха безмълвни планини.
Дванадесетниците подхвърлиха на войниците новината, че легионът бил натрупал прекомерно много умора, а и по склоновете на планинската верига имало твърде опасни вражески укрепления. Затова с мъртваците се заел плък от Армията на Нощта, за да обезкръви врага с набезите си и улесни прочистването на Дилмун от атъланската сган и мерзост.
Радослав се замисли над употребената като че ли съвсем буквално дума „обезкръви“. Запита се що ли за изроди са събрани във войските на Мрака.
Две ури подир залез-Райко настъпи съвсем непрогледна тъма, заръси дъждец. Дичо и Пагар опънаха платнище над окопа си, граморът тутакси задряма, но другарят му дълго се наместваше, заслушан в глухи тътени откъм фронтовата линия, които никак не му приличаха на обикновени гръмотевици. Накрая толкова се разшава, че събуди чифтака си.
По някое време успя да се унесе, но почувства раздвижване в окопите и в просъница надигна глава. Старшият ирмин поканваше всички квирини за съвещание. Радослав се прозя и си рече, че офицерската работа също не е лесна…
В тъмното облачно небе летяха ветроплани.
Измина може би половин ури. Събуди го часовоят на отряда.
— Аааах… Кхенрагш, ти ли си, побратим ратнико?
— Аз съм, Расуау. Дванадесетникът ми каза да ви обадя, че нуадугу търсят доброволци, съгласни да дадат от жилите си девет галу кръв. Чакат с бакърени котлета. Питай Пбгаркх дали ще сподели водата на живота си…
Дичо кимна и се изправи. Постовият продължи да обхожда траншеите. Ръмеше по-силно. На запад мъждукаше засенчено от мъглата и дъжда зарево… Сви рамене — защо пък не иде и той за донор? Лечителите в Лагера бяха установили, че кръвта му е съвместима с тази на някои граморски видове. Най-вероятно ставаше дума да се помогне на ранени.
В дружинната полева лечебница седеше непознат нуаде. С кокален нож той правеше фин разрез при вените на изпънатите войнишки лакти. Изцеждаше по малко на око, помирисваше канчето и сипваше кръвта според някаква си своя преценка в приготвените стомни и котлета. Радослав си спомни за животните, заколвани за месо в Лагера. Тяхната кръв също се източваше в подобни съдини и той се безпокоеше, че по-късно им я сервират вместо супа, но бе сгрешил.