Кръвта на богомолката
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Кръвта на богомолката». Краткое содержание книги:
А после Летриме изрече една-единствена дума — „запомни“ — и образът на мястото се запечата в мозъка му като дамга, завинаги.
Ахеос се събуди с вик, който стресна дежурещия отвън Тисамон. Богомолкородният едва не разби вратата от бързане. Ахеос хвърли поглед над рамото му и видя, че навън още е нощ, следователно — най-подходящото време за работа.
— Знам къде е! — извика развълнувано той. — Трябва да действаме веднага.
— Кои, моля, трябва действаме? — попита подозрително Йонс Аланмост, отърсвайки се с мъка от дълбокия си сън.
— Аз — отговори молецът. — Тисамон, Тиниса и…
— И аз? — попита саркастично Талрик. — Доведе ме тук, а още не си ме използвал за нищо съществено.
— Ами Гавед? — обади се Тиниса.
— Няма време! — настоя Ахеос. Осородният ловец на глави беше при Нивит със странното момиче, което бяха спасили. — Сега, трябва да тръгнем сега. Аланмост, ти остани тук. Можеш ли да подготвиш машината си за тръгване?
— Нужни са часове само за да напълня балона с газ! — възропта занаятчията.
— Ами, не знам… виж там какво можеш да направиш — каза Ахеос. Само дето не подскачаше от крак на крак. — Трябва да тръгваме, моля ви!
— Ами да вървим тогава. — Тисамон излезе в мрака навън. И спря на място, сякаш душеше въздуха. Тиниса излезе след него, но не усети нищо особено. Ръката й пак кървеше по малко, забеляза тя. Раната отдавна трябваше да е хванала коричка.
Ахеос беше обтегнал тетивата на лъка си още преди да легне и сега го грабна, избута Тиниса от пътя си и се заоглежда наляво и надясно, сякаш търсеше някакъв ориентир. Като никога дъждът почти беше спрял, макар небето над Джерез да тежеше от тлъсти облаци.
А после Ахеос отпраши с бърза крачка. Тиниса тръгна след него с Тисамон и чак когато чу тропота на подтичващи крака зад себе си, разбра, че Талрик все пак е решил да дойде с тях.
„Безполезен е — реши тя. — Дори не вижда в тъмното.“ Но противно на очакванията й Талрик не изостана — звукът на стъпките им и слабият светлик изпод праговете на кръчми и бардаци явно му беше достатъчен. „Още една грижа, сякаш си нямаме достатъчно.“ Трябваше да го държи под око, защото Талрик беше опасен и тя не му вярваше. „Ще ни продаде като стой, та гледай.“
Случваше се Ахеос да спре и да се огледа, но през повечето време тичаше уверено напред. Каквато и карта да използваше за ориентация, тя очевидно беше изцяло в главата му.
— Чухте ли това? — попита той, но дори Тисамон поклати глава отрицателно.
— Не сме сами. — Ахеос се обърна да погледне назад и Тиниса с мъка сдържа възклицанието си при вида на тясната светла ивица, която обточваше шията му като стар белег, неравномерен и грапав. Празните му бели очи уловиха за миг погледа й, но тя само потръпна и поклати глава. После Ахеос хукна отново.
Когато го последваха, Тиниса усети нещо да прелита току над главите им, но не видя нищо в небето.
В различни краища на града и други се събудиха. Събудиха се разочаровани. Младият провиждащ, който незнайно как се бе оказал достоен за водач, беше успял да им се изплъзне.
Сред разочарованите беше Сикоре, комарородната. Надявала се бе да зърне мястото, улицата поне, така че капитан Бродан да претърси всички къщи наоколо, но момчето се бе оказало твърде бързо за нея.
Нямаше голямо значение, разбира се, стига кутията да попаднеше в ръцете на Ахеос. Сикоре имаше в лагера на провиждащия свой агент, за когото никой не подозираше. Кървавите от рода на комарородните си знаеха работата и вардеха тайни, за които дори молците не смееха да говорят.
Притесняваше я друго — че в крайна сметка не Ахеос ще се добере до кутията. Самата тя не бе успяла да го последва, но имаше чувството, че друг се е оказал достатъчно бърз. Чувство за старост и сила, слаб вкус на мухъл в устата, който Сикоре свързваше с отколешните врагове на своята раса — молецородните, които едва не ги бяха заличили от лицето на земята.
Казваше се Палеркос и беше стар, твърде стар за това. Той, който се беше научил да лети на пет години — възраст немислимо ранна за пробуждане на което и да било Изкуство, — сега изпитваше сериозни затруднения, а задачата му се усложняваше допълнително от необходимостта да се обвие в мрак, който да не пробият дори очите на молецороден.
Родом беше от Тарн, но вече пет десетилетия не беше виждал тарнианските възвишения и от това го болеше. Петдесет години заточение. Още помнеше как се беше изсмял в лицата им, когато го прогониха.