Камъкът на раздялата

Дори докато чистеше лъскавите си пера, гарванът държеше по едно яркожълто око отворено — и когато бокалът полетя към него като камък от прашка, имаше предостатъчно време да подскочи от перваза с остър крясък и да разпери крила, за да се присъедини към събратята си на голите клони на дървото. Тънка струйка пара се издигна от разляното под перваза питие.

— Мразя очите им — каза крал Елиас и посегна за нов бокал, но го използва по начина, за който бе направен. Обърса устните си и продължи: — Мразя проклетите им жълти очи. Мисля, че ме дебнат.

— Дебнат ли, ваше величество? — предпазливо попита Гутулф. Не му се искаше да докара Елиас до някое от внезапните му вбесявания. — Защо пък ще ви дебнат птиците?

Върховният крал се взря в него със зелените си очи, а после на бледото му лице се появи усмивка.

— О, Гутулф, толкова си невинен, толкова чист! — Той се изсмя дрезгаво. — Ела, придърпай този стол по-близо. Добре е отново да си поговоря с някой честен човек.

Графът на Утаниат седна — по-малко от един лакът разделяше столчето му от жълтеещия Престол от драконова кост. Стараеше се да не поглежда меча в черна ножница, който висеше на кръста на Върховния крал.

— Не знам какво имаш предвид под „невинен“, Елиас — отвърна той, като вътрешно проклинаше напрежението, което чуваше в собствения си глас. — Бог знае, че през живота си и двамата сме се трудили усърдно в селенията на греха. Обаче, ако имаш предвид невинен за каквото и да било предателство към теб, моя крал и приятел, тогава приемам това определение с радост. — Надяваше се да изглежда по-сигурен, отколкото се чувстваше. Напоследък самата дума „предателство“ караше сърцето му да подскача. Гниещите на бесилките трупове бяха само една от причините.

Елиас като че ли въобще не забелязваше опасенията му.

— Не, приятелю, не. Казах го съвсем любезно. — Той отново отпи от бокала. — Напоследък хората, на които мога да се доверя, са съвсем малко. Имам хиляди врагове. — Кралят млъкна и се загледа неизвестно накъде, от което лицето му придоби отсъстващо изражение, което само подчерта бледостта, умората и напрежението му. Най-после той продължи: — Приратес отиде в Набан, както знаеш. Може да говориш свободно.

Гутулф усети внезапна искра на надежда.

— Да не би да подозираш Приратес в измама, господарю?

Искрата бе угасена бързо.

— Не, Гутулф, разбрал си ме погрешно. Исках да кажа, че зная колко неудобно се чувстваш, когато той е тук. Това не е изненадващо: някога аз също намирах компанията му за притеснителна. Но сега съм различен човек. Различен! — Кралят се изсмя странно, после извиси гласа си до вик: — Хенгфиск! Бързо, дявол те взел!

Новият виночерпец на краля се появи от съседната стая с плискаща се кана в розовите си ръце. Гутулф го наблюдаваше свъсен. Не само бе убеден, че този брат Хенгфиск с изпъкналите очи е шпионин на Приратес, но в него имаше и друго сериозно объркано нещо. Лицето му изглеждаше завинаги спряло в идиотска усмивка, като че ли отвътре го изгаряше някаква превъзходна шега, която не можеше да сподели. Графът на Утаниат веднъж се бе опитал да поговори с него в коридора, но Хенгфиск само го бе изгледал, без да каже нищо, а усмивката му бе широка като на идиот. Ако бе някой друг слуга, а не кралският виночерпец, Гутулф щеше да го удари за такова безочие, но пък не знаеше от какво може да се обиди Елиас напоследък. Да не говорим, че малоумният монах беше отвратителен — кожата му бе възпалена и все едно се белеше на люспи. Гутулф всъщност не би се осмелил да го докосне.