Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
Римърът се обърна към него, в русата му брада просветна крива усмивка.
— Не, младежо. Но не е и магически другар в игрите и защитник, какъвто, изглежда, мислиш, че е. Джирики е по-стар и по-умен, отколкото ние тримата можем да си представим. Бог е знаел какво прави, когато е дал на хората да прогонят ситите от тази земя. Джирики беше добър с нас, но неговият народ и нашият никога не могат да живеят заедно. Твърде сме различни.
Саймън преглътна гневния си отговор и се загледа в заснежената пътека пред тях. Понякога изобщо не можеше да понася Слудиг.
Продължиха да яздят в мълчание. Чуваше се само дишането им и драскането на конските копита. Пръв проговори Бинабик:
— Имал си късмет, който е много рядък, Саймън.
— Да ме преследват демони ли имаш предвид? — изръмжа Саймън. — Или да видя как убиват приятелите ми?
— Моля те! — Тролът вдигна малката си ръка да го спре. — Нямам предвид този вид късмет. Пътят ни дотук наистина беше ужасен. Исках да кажа само, че си видял три от деветте Велики града. Малцина, ако въобще има такива смъртни, са имали този късмет.
— Кои три града?
— Тумет’ай, от който видя всичко, което е останало да се вижда сега, когато ледът го е погребал. — Тролът почна да брои на пръсти. — Да’ай Чикица, в гората Алдхеорте, където за жалост бях ранен. И самия Асу’а, чиито кости са основите на Хейхолт, където си роден.
— Ситите са построили Кулата на Зеления ангел там и тя все още стои — отвърна Саймън и си я спомни как сочеше небето като бял пръст. — Непрекъснато се катерех по нея… — Той се замисли. — А онзи другият град… онзи, който се казва Енки… Енки…
— Енки-е-Шао’сейе?
— Да. Енки-е-Шао’сейе бил ли е един от Великите градове?
— Да. Ще видим и неговите руини някой ден, ако има такива, тъй като те са близо до мястото, където ще намерим Камъка на раздялата. — Той се наведе, когато Куантака прескочи една бабуна.
— Вече съм го виждал. Джирики ми го показа в огледалото. Беше красив… целият в зелено и златно. Той го нарече Летния град.
Бинабик се усмихна.
— Тогава значи си видял четири, Саймън. Малцина дори от най-мъдрите могат да се похвалят с толкова, дори и след цял дълъг живот.
Саймън се замисли. Кой би могъл да предположи, че уроците по история на Моргенес ще се окажат толкова важни? Старите градове и разкази сега бяха част от самия му живот. Изглеждаше странно как бъдещето като че ли бе неразделно свързано с миналото, така че и двете се превъртаха през настоящето, като огромно колело…
Колелото. Сянката на колелото…
Образ от един сън се издигна пред него — огромен черен кръг, който неумолимо се търкаля надолу; огромно колело, което прегазва всичко по пътя си. По някакъв начин, точно в този момент, миналото влизаше насилствено и хвърляше дълга сянка върху онова, което можеше да бъде…
Нещо бе там, в ума му, но точно отвъд досега му, нещо тайнствено, което можеше да почувства, но не и да разпознае. Беше нещо от сънищата му, нещо за Миналото и за Бъдещето…
— Мисля, че трябва да знам повече, Бинабик — каза накрая той, — но има твърде много неща за научаване. Никога не ще успея да ги запомня всичките. Кои бяха другите градове? — Той се разсея за миг поради някакво помръдване в небето пред тях: пръснати черни точки, като листа, носени от вятъра. Присви очи и видя, че са ято птици.
— Хубаво е да се знае за миналото, Саймън. Но определянето на това, което е важно, отделя мъдрите от останалите. Все пак, макар и да предполагам, че имената на Деветте града няма да са ти от полза, добре е да ги знаеш. Някога имената им са били известни на всяко дете още от бебешката му люлка.
— Асу’а, Да’ай Чикица, Енки-е-Шао’сейе и Тумет’ай вече ги знаеш — продължи той. — Джина Т’сенеи лежи потопен под южните морета. Руините на Кементари са някъде на остров Уоринстен, родното място на вашия крал Престър Джон, но никой, мисля си, не ги е виждал от много години. Също толкова отдавна невиждани са Мезуту’а и Хикехикайо, и двата загубени под северозападните планини на Остен Ард. Последният, Накига… всъщност ти си виждал и него… или поне почти си го виждал…
— Какво искаш да кажеш?
— Накига е бил градът, който норните построили много отдавна в сянката на Стормспайк, преди да се оттеглят в самата огромна ледена планина. По Пътя на сънищата с Гелое и мен ти го видя, но без съмнение си пропуснал руините му заради гигантските размери на планината. Така, посвоему, си посещавал и Накига.