Повелителка на реките
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Cousins' War #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651023
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Повелителка на реките». Краткое содержание книги:
— Това е държавна измяна — казвам простичко. — Независимо дали харесваме Йорк или не, той е назначен от кралския съвет и парламента да управлява вместо краля, упълномощен е от тях. Нападение над него би било равностойно на държавна измяна. Освен това би било ужасно да покажем на французите как Кале открива огън по английските кораби.
Тя свива рамене.
— О! Кого го е грижа? Да бъде назначен от собствените си приближени — това не е назначение — казва. — Аз не съм го назначила, кралят не го е назначил, ако питат мен, той просто заграби властта. Той е узурпатор и съпругът ти трябваше да го убие, веднага щом доближи Кале. Съпругът ти не го уби. Трябваше да го убие, когато можеше.
Кралят отново издава някакъв тих звук. Отивам до него.
— Казахте ли нещо, ваша светлост? — питам го. — Чувате ли ни да говорим? Можете ли да ме чуете?
Кралицата е до него, докосва ръката му.
— Събудете се — казва тя. Винаги му казва само това. — Събудете се.
Удивително е, но за миг той се раздвижва. Наистина. За пръв път за повече от година той обръща глава и отваря очи, вижда, аз знам, че вижда, вижда напълно удивените ни лица, а после въздъхва леко, затваря очи и заспива отново.
— Лекарите! — изкрещява кралицата и затичва към вратата, разтваря я рязко и вика лекарите, които вечерят, пият и си почиват в залата за аудиенции отвън. — Кралят е буден! Кралят е буден!
Те се втурват презглава в стаята, като бършат уста с ръкавите си, оставят чашите си с вино, зарязват играта на шах, заобикалят го, слушат гърдите му, повдигат клепачите му и надничат в очите му, почукват с пръсти по слепоочията му и бодат ръцете му с игли. Но той отново е потънал в сън.
Един от тях се обръща към мен.
— Каза ли нещо?
— Не, само отвори очи, въздъхна леко, а после отново заспа.
Той хвърля поглед към кралицата и снижава глас.
— А лицето му — безумно изражение ли имаше, когато се събуди? Имаше ли в очите му разбиране, или погледът му беше празен, като на безумен човек?
Замислям се за миг:
— Не. Изглеждаше точно както винаги, сякаш просто се пробуждаше от дълъг сън. Мислите ли, че ще се събуди сега?
Възбудата в стаята замира много бързо, когато всички осъзнават, че кралят е съвсем отпуснат и апатичен, макар че продължават да го дърпат и потупват, и да говорят високо в ушите му.
— Не — казва човекът. — Отново изпадна в унес.
Кралицата се обръща, с потъмняло от гняв лице.
— Не можете ли да го събудите? Да го зашлевите?
— Не.
Малкият двор в Уиндзор отдавна е установил своя ежедневен порядък, който се върти около кралицата и малкото ѝ момче, което сега се учи да говори и може да стигне с несигурни крачки от една подкрепяща ръка до друга. Но нещата се променят. Мисля, че в покоите си кралят започва да се раздвижва. Наглеждат го, хранят го и го мият, но са се отказали от опитите да го лекуват, тъй като изглежда, че нищо от онова, което правят, не променя положението. Сега започваме да се надяваме отново, че когато му дойде времето, без никакво лекарство, той ще изплува от съня си. Започнала съм редовно да седя при него сутрин, а една друга дама го наглежда до вечерта. Кралицата идва за кратко всеки следобед. Наблюдавам го и ми се струва, че сънят му отминава, мисля, че става по-лек, а понякога съм почти сигурна, че чува какво казваме.
Разбира се, започвам да се питам какво ще знае, когато изплува от съня си. Преди повече от година видя толкова потресаваща гледка, че затвори очи и заспа, за да не я вижда повече. Последните думи, които чу, бяха моите, когато изрекох: „Не гледай. Не виждай.“ Ако той отвори отново очи, готов да гледа, готов да вижда, не мога да не се запитам какво ще си спомни, какво ще си помисли за мен, и дали ще смята, че аз съм виновна за неговото дълго потапяне в мрак и безмълвие.
Изпълва ме такава тревога, че се осмелявам да попитам кралицата дали смята, че кралят ще обвини нас за потреса, предизвикал внезапното му заболяване.
Тя ме поглежда с ясен поглед и пита:
— Имаш предвид ужасната вест от Франция?
— Имам предвид начина, по който я научи — отвръщам. — Бяхте толкова разстроена, а херцогът беше там. Аз също бях там. Мислите ли, че кралят може би смята, че е трябвало да му съобщим лошата вест по-внимателно?
— Да — казва тя. — Ако някога състоянието му се подобри достатъчно, за да ни чуе, ще кажем, че съжаляваме, задето не сме го подготвили за този удар. Беше толкова ужасно за всички ни. Самата аз не мога да си спомня нищо за онази вечер. Мисля, че припаднах, а херцогът се опита да ме свести. Но не помня.