Господарят на войната
- Автор: Корнуэлл Бернард
- Серия: Warlord Chronicles #3
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Абагар
- ISBN: 954-584-313-6
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— Покажи ми.
С Ийчърн тръгнахме цяла група и стигнахме до мястото, където реката правеше остър завой на запад. Там имаше множество изсъхнали дървета, заплетени в оголените корени на една върба. Мъртвите клони бяха отрупани с разни други довлечени от реката наноси, но сред тях не се виждаше нищо ценно.
— Щом Мерлин казва, че там има нещо — рече Галахад, — ние сме длъжни да проверим.
— Може да не е имал пред вид точно тези дървета — свих рамене аз.
— С какво са по-лоши от другите — попита Исса, махна меча от кръста си, за да не го намокри и скочи сред заплетения клонак. Махна пред себе си трошливите пръчки и стъпи в реката.
— Дайте ми копие! — викна той.
Галахад му подаде едно копие и той започна да мушка с него сред клоните. На едно място парче оръфана и намазана с катран риболовна мрежа се бе закачила и приличаше на палатка, по която имаше толкова много шума, че Исса трябваше да използва цялата си сила, за да я помести встрани.
Точно тогава видяхме беглеца. Криеше се под мрежата, стъпил неудобно на пън, залят до някъде от водата. Сега, подобно на видра, подгонена от хрътки, той се измъкна от обсега на копието на Исса и се опита да избяга срещу течението на реката. Мъртвите дървета го спъваха, а тежестта на ризницата го бавеше, така че моите хора, които викаха откъм брега, бързо го заловиха. Ако беглецът не носеше ризница, можеше да се хвърли във водата и да преплува до отсрещния бряг, но сега не му оставаше нищо друго освен да се предаде. Човекът сигурно се бе придвижвал нагоре по реката две нощи и един ден, но после бе открил скривалището и бе решил, че може да остане там докато всички напуснат бойното поле. Сега бе заловен.
Беше Ланселот. Най-напред го познах по дългата му черна коса, за която той така суетно се грижеше, после под калта и клонките, видях прословутата му емайлирана ризница. На лицето му бе изписан ужас. Гледаше ту към нас, ту към реката, като че ли се чудеше дали да се хвърли в течението, после пак погледна към нас и видя своя полубрат.
— Галахад! — викна той. — Галахад!
Галахад се обърна към мен и застина, после направи кръстния знак и си тръгна.
— Галахад! — викна пак Ланселот, когато брат му изчезна от високия бряг.
Галахад продължи да върви.
— Доведете го горе — заповядах аз. Исса подкара Ланселот с върха на копието си. Ужасеният човек се запрепъва отчаяно през копривата, която растеше по брега. Мечът все още висеше на кръста му, макар че сигурно бе ръждясал от стоенето в реката. Щом излезе от копривата с несигурна крачка, аз се изправих срещу него.
— Тук и сега ли ще се биете с мен, кралю господарю? — попитах аз и измъкнах Хюелбейн.
— Пусни ме да си вървя, Дерфел! Ще ти изпратя пари, обещавам!
Той продължи да бръщолеви, обеща ми повече злато отколкото съм пожелавал в мечтите си, но не извади меча си докато не притиснах силно върха на Хюелбейн в гърдите му и тогава разбра, че ще трябва да умре. Заплю ме, отстъпи крачка назад и извади оръжието. Някога го наричаше Танладур, което значи Светлия убиец, но после го беше преименувал на Христовото острие, когато Сенсъм го покръсти. Сега Христовото острие бе ръждясало, но все още бе страшно оръжие, и за моя изненада се оказа, че Ланселот го владее не лошо. Винаги съм го смятал за страхливец, но в този ден той се би доста смело. Беше отчаян и отчаянието му пролича в поредицата бързи остри атаки, които ме накараха да отстъпя. Но беше и уморен, мокър и замръзнал и бързо се изтощи. Така че след като отбих първите бесни удари имах време да реша как да сложа край на живота му. Той ставаше все по-отчаян, а замахът му все по-бесен, но аз приключих двубоя като се гмурнах под един от тези мощни удари и с върха на Хюелбейн докоснах ръката, с която той бе замахнал срещу мен — острието разряза вените от китката до лакътя. Той извика като видя рукналата кръв, после безчувствената му ръка изпусна меча и той, потънал в ужас и жалък, зачака смъртоносния удар.
Изчистих острието на Хюелбейн със стиска трева, после го изсуших с наметалото и го прибрах в ножницата.
— Не искам душата ти върху моя меч — казах аз на Ланселот и за миг на лицето му се изписа благодарност, но аз веднага попарих надеждите му. — Твоите хора убиха моето дете, същите хора, които ти изпрати да домъкнат Сийнуин в леглото ти. Да не мислиш, че мога да простя такива неща?
— Не съм им заповядвал аз — викна той отчаяно. — Повярвай ми!
Аз с изплюх в лицето му.
— Дали да не те предам на Артур, кралю господарю?