Господарят на войната

— Беше тънка, пък и от младоци.

— Аз пък разбих една дебела, пълна с опитни воини. Отмъстих му като натиснах главата му във водата и после с плясъци избягах преди да ме е удавил. В банята бе мрачно, защото факлите не бяха запалени, а последните слънчеви лъчи на деня не можеха да стигнат до долу през дупките на покрива. Голямото помещение бе изпълнено с пара и макар да знаех, че и други използваха огромния басейн, не бях разпознал никой сред къпещите си. Сега обаче, докато плувах през басейна, видях фигура в бели одежди да се навежда към някого, който седеше на стъпало, залято от водата. Познах щръкналите кичури коса от двете страни на бръснатото чело на главата на навелия се човек и миг по-късно долових думите му:

— Имайте ми вяра за това — казваше той тихо, но с плам, — оставете на мен, кралю господарю.

В този миг вдигна очи и ме видя. Беше епископ Сенсъм, наскоро освободен от пленничество и възстановен на предишния си пост както бе обещал Артур на Тюдрик. Той като че ли се изненада като ме видя, но успя страдалчески да се усмихне.

— Лорд Дерфел — каза той и предпазливо отстъпи от ръба на басейна, — един от нашите герои!

— Дерфел! — изрева мъжът на стъпалото и аз видях, че бе Енгас Мак Ейрем, който стана да ме приветства с мечешка прегръдка. — За първи път прегръщам гол мъж — каза кралят на Черните щитове, — и не виждам нищо привлекателно в това. Освен туй за първи път се къпя. Мислиш ли, че това ще ме убие?

— Не — отговорих аз и хвърлих поглед към Сенсъм. — Имате странна компания, кралю господарю.

— Вълците имат бълхи, Дерфел, вълците имат бълхи — измърмори Енгас.

— И за какво трябва да ти се довери кралят? — обърнах се аз към Сенсъм.

Сенсъм не отговори и самият Енгас имаше необичайно глупав вид.

— Светилището — рече той най-накрая. — Добрият епископ казваше, че ще уреди нещата така че моите хора да могат известно време да използват храма. Нали така, епископе?

— Точно така, кралю господарю — съгласи се бързо Сенсъм.

— И двамата не ставате за лъжци — казах аз и Енгас се засмя. Сенсъм ми хвърли враждебен поглед и се отдръпна още по-далеч от ръба на басейна. Бе свободен само от няколко часа и вече заговорничеше.

— За какво ви говореше той, кралю господарю? — притиснах аз Енгас, който ми харесваше като човек. Прост, силен, мошеник, но много добър приятел.

— Ти за какво мислиш?

— За дъщеря ви — предположих аз.

— Малка красавица, нали? — каза Енгас. — Твърде слаба, разбира се, и ъкълът й е като на разгонена кучка. Странен свят е този, Дерфел. Създавам синове тъпи като волове, а дъщерите ми са стръвни като вълци — той замълча, за да кимне на Сеграмор, който ме бе последвал през басейна. — И така какво ще стане с Арганте? — попита ме Енгас.

— Не знам, лорд.

— Артур се ожени за нея, нали?

— Дори в това не съм сигурен — признах аз.