Господарят на войната

— Къде отиваш, господарю?

— След Сердик, разбира се.

Той се намести на гърба на Ламрей, пое юздите в ръце и взе щита и копието си от Хигуид. Срита животното с пети и се насочи към своите конници, чиито очертания едва се виждаха в мъглата. И Мордред бе яхнал кон, за да тръгне с Артур. Той вече не бе под стража, беше приет като полезен войник, място, което той бе извоювал със смелостта си в битката. Видях го как обуздава коня си и си спомних сакското злато, което намерих в Линдинис. Беше ли ни предал Мордред? Ако бе така, не можех да го докажа, а и резултатът от битката отхвърляше възможността да ни е предал, но все пак нещо в мен ми пречеше да се отърся от омразата, която изпитвах към нашия крал. Той улови злобния ми поглед и завъртя коня си. Артур викна на хората си да тръгват и тътенът на копитата изпълни ушите ми.

Събудих моите хора с дръжката на едно копие и им заповядах да намерят сакски пленници, за да изкопаят още гробове и да накладат още погребални клади. Струваше ми се, че целият ми ден ще отиде в подобни изнурителни занимания, но слънцето едва бе минало първата четвърт от пътя си, когато при мен дойде вестоносец от Сеграмор, който ме молеше да изпратя отряд копиеносци в Акве Сулис, където бе възникнал проблем. Неприятностите започнали след като сред копиеносците на Тюдрик плъзнал слух, че съкровището на Сердик било открито и че Артур го задържал само за себе си. Доказателство за това било изчезването на Артур. Хората на Тюдрик искаха за отмъщение да срутят централното светилище в града, защото някога било езически храм. Успях да успокоя духовете като съобщих, че наистина са открити два сандъка със злато, но те бяха оставени под охрана и съдържанието им щеше да бъде разпределено честно между всички щом Артур се върне. По предложение на Тюдрик изпратихме шестима от неговите войници да се присъединят към охраната на сандъците, които все още се намираха в пленения лагер на Сердик.

Християните от Гуент се успокоиха, но тогава пък копиеносците от Поуис създадоха нов повод за напрежение като обвиниха Енгас Мак Ейрем за смъртта на Кунеглас. Враждата между Поуис и Демеция има дълга история, защото Енгас Мак Ейрем много обичаше да нахлува в земите на по-богатия си съсед точно след като реколтата е събрана и да я отмъква. Всъщност в Демеция наричаха Поуис „нашия килер“. Та в онзи ден хората от Поуис подеха кавгата като настояваха, че Кунеглас нямаше да бъде убит, ако Черните щитове не бяха закъснели за битката. А щом е за бой ирландците никога не отказват, така че хората на Тюдрик едва се бяха успокоили, когато поуисци и Черни щитове се счепкаха в кървава свада и отново закънтяха мечове и копия. Сеграмор въдвори несигурен мир с едно просто средство — уби предводителите и на двете групи, но докрая на деня между двата народа припламваха враждебни искри. Разногласията се задълбочиха, когато стана ясно, че Тюдрик бе изпратил отряд войници да окупират Лактодурум, северна крепост, загубена за бритите вече цяло поколение, но според поуисците, останали без водач, тя винаги е била в територията на Поуис, а не на Гуент. Затова воини от Поуис набързо сформираха отряд копиеносци, които да се противопоставят на претенциите на хората на Тюдрик. Черните щитове, които нямаха никакъв повод да се включват в спора за Лактодурум, все пак застанаха на страната на Гуент, само защото знаеха, че тяхното мнение ще вбеси поуисците. И така отново избухнаха въоръжени конфликти. Хората се биеха на живот и смърт за град, чието име повечето от тях чуваха за първи път, и който може би беше още в сакски ръце.