Зовът на кукувицата

– Обаче изражението ти е ужасно. Много строго и такова, сякаш не вярваш и на една негова дума.

– Мислиш ли, че той ще се върне?

– Да, ще се върне, разбира се. Моля те бъди по-мил...

Тя бързо се облегна на стола си, когато Дъфийлд отново влезе в стаята; лицето му беше мрачно, но с овладяно изражение. Отпусна се тежко в същото кресло, където бе седял и преди това, и каза на Страйк:

– Свършил съм цигарите. Може ли още една от твоите?

Неохотно, защото му бяха останали само три, Страйк му подаде цигара, запали му я и попита:

– Склонен ли си да продължим разговора?

– За Лула ли? Ти приказвай, ако искаш, аз нямам какво повече да кажа. Не разполагам с друга информация.

– Защо се разделихте? Питам за първия път, вече ми стана ясно защо те е зарязала в „Узи“.

С крайчеца на окото си забеляза как Киара направи лек жест на негодувание; очевидно такъв въпрос не се квалифицираше като „по-мил“.

– Какво общо има това, по дяволите?

– Всичко е от значение – отвърна Страйк. – Рисува картина на това какво е ставало в живота ѝ. Помага да се обясни защо би се самоубила.

– Мислех, че търсиш убиец.

– Търся истината. И така защо се разделихте първия път?

– А бе да му се не види, защо това да е важно, мамка му? – избухна Дъфийлд. Нравът му, както очакваше Страйк, бе сприхав и фитилът му беше къс. – Да не искаш да изкараш, че е моя вината, дето тя е скочила от балкона си? Как може първата ни раздяла да има нещо общо с това, тъпако? Та тя беше два месеца преди смъртта ѝ. Мамка му, що не взема и аз да стана детектив и да задавам куп тъпи въпроси? Явно се плаща добре, стига да докопаш малоумен и богат клиент.

– Еван, недей така – намеси се Киара притеснено. – Каза, че искаш да помогнеш...

– Да, искам да помогна, но честно ли е това, по дяволите?

– Няма проблем, ако не желаеш да отговориш – поясни Страйк. – Пред мен не си задължен да го правиш.

– Нямам какво да крия, просто това са лични неща. Разделихме се – викна той – заради дрогата и заради това, че семейството и приятелите ѝ наливаха в главата ѝ отрова срещу мен, и защото нямаше доверие на никого заради шибаните медии. Заради всичкото това напрежение. – Треперещите пръсти на Дъфийлд се изкривиха като нокти на хищна птица и той закри с длани ушите си. – Напрежение, натиск отвсякъде, ей затова се разделихме.

– Спомена за много дрога по това време, така ли беше?

– Да.

– И на Лула не ѝ харесваше?

– Хората около нея ѝ втълпяваха, че не ѝ харесва.

– Кой например?

– Например семейството ѝ, проклетият Ги Соме. Тоя малък гаден педал.

– Като каза, че на никого не е имала доверие заради медиите, какво имаше предвид?

– По дяволите, че не е ли очевидно? Не го ли знаеш от собствения си баща?

– От баща си знам нищо и половина – хладнокръвно съобщи Страйк.

– Ами че те подслушваха телефона ѝ, човеко, а от това ти става гадно. Нямаш ли въображение? Тя взе да става параноична, твърдеше, че хората продават истории за нея. Опитваше се да държи сметка какво е казала по телефона и какво не, кой би могъл да е разправил еди коя си клюка пред репортери. Това ѝ обърка главата.