Зовът на кукувицата
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг, Галбрейт Робърт
- Серия: Корморан Страйк (bg) #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зовът на кукувицата». Краткое содержание книги:
„Духовито четиво с изненадващи обрати… «Зовът на кукувицата» е майсторски изпипан криминален роман.“ Кливлънд Плейн Дилър
„Зовът на кукувицата“ е безкрайно забавна книга, но и нещо много повече: в нея е въведен главен герой, който неминуемо ще е звездата на цяла поредица от романи. Ню Йорк Таймс
„Всеки път, когато оставях книгата настрана, ми се дочиташе още повече. Галбрейт пише с лекота, страниците са щедри на описания, а героите преодоляват интересни вътрешни и външни съпротиви. Влюбих се. Галбрейт е голям талант.“Питър Джеймс
Дъфийлд се намръщи, коленете му подскачаха нагоре-надолу, и продължи да пуши с поглед, забит в пода. С крайчеца на окото си Страйк видя как Киара отваря уста да заговори и я възпря с вдигната длан.
– Преди два дни обядвах с Фреди Бестигуи – започна Дъфийлд. – Остави блакбърито си на масата, когато отиде до бара. – Дъфийлд изпусна дим и се разшава неспокойно. – Не искам да бъда уволнен – ядосано стрелна той с поглед Страйк. – Имам нужда от тази проклета работа.
– Продължавай – каза Страйк.
– Получи имейл. Видях името на Лула и го прочетох.
– Добре.
– Беше от жена му. Гласеше приблизително следното: „Знам, че трябва да разговаряме чрез адвокатите си, но ако не предложиш нещо по-добро от тези милион и половина лири, ще разкажа на всички къде точно се намирах, когато Лула Ландри умря, и как точно се озовах там, защото ми писна да ти търпя гадостите. Това не е празна закана. Започвам да си мисля, че трябва да го кажа пред полицията.“ Нещо от този род – заключи Дъфийлд.
През закритите със завеси прозорци долетя приглушеният смях на двама папараци.
– Това е много полезна информация – каза Страйк на Дъфийлд. – Благодаря ти.
– Не искам Бестигуи да узнае, че аз съм ти го казал.
– Едва ли е нужно да се замесва твоето име – успокои го Страйк и отново се изправи. – Благодаря за водата.
– Чакай, сладурче, идвам – каза Киара с притиснат до ухото телефон. – Кийрън? Излизаме двамата с Корморан. Точно в момента. Довиждане, Еван, миличък.
Тя се наведе и го целуна по двете бузи, а Дъфийлд, надигнал се да става от мястото си, изглеждаше разстроен.
– Можеш да преспиш тук, ако...
– Не, миличък. Утре следобед ще работя, нужен ми е сън за красота – отвърна тя.
Нови светкавици заслепиха Страйк, когато излезе отвън, ала папараците изглеждаха объркани този път. Когато той помогна на Киара да слезе по стълбите и тръгна да сяда до нея на задната седалка, един от тях му подвикна:
– Ти пък кой си, мамка му?
Страйк затръшна вратата ухилен. Коловас-Джоунс беше отново на шофьорското място, колата се отдели от бордюра и този път не бяха преследвани.
След като изминаха две пресечки в мълчание, Коловас-Джоунс погледна в огледалото за обратно виждане и попита Киара:
– У дома ли?
– Ами да. Кийрън, би ли включил радиото? Слуша ми се музика. По-високо, сладурче. О, умирам за тази песен.
„Телефон“ на Лейди Гага изпълни колата.
Тя се обърна към Страйк и оранжеви отблясъци от уличното осветление се плъзнаха по невероятното ѝ лице. Дъхът ѝ миришеше на алкохол, а кожата – на сладкия остър парфюм.
– Не искаш ли да ме разпитваш още?
– Знаеш ли какво? Искам – отвърна Страйк. – За какво служи подвижната подплата на дамската ръчна чанта?
Тя го гледа втренчено няколко секунди, после избухна в кикот, захлупи глава на рамото му и го сръчка. Тънка и гъвкава, остана притисната към него и промълви:
– Да знаеш, забавен си.
– Но защо все пак?
– Ами това придава повече индивидуалност на чантата. Можеш да купиш няколко подплати и да ги сменяш според тоалета, можеш да ги извадиш и да ги използваш като шалове, красиви са. Коприна в разкошни десени. Ръбът с цип е много джазов.
– Интересно – отбеляза Страйк, когато кракът ѝ леко се опря в неговия и тя отново прихна в гърлен смях.
„Звъни ми колкото си щеш, но няма никой у дома“, пееше Лейди Гага.
Музиката заглушаваше разговора им, но очите на Кийрън Коловас-Джоунс ненужно често се местеха към огледалото за обратно виждане. След още една минута Киара каза:
– Ги е прав. Наистина ги харесвам едри. Имаш вид на много як. А си и строг. Това е секси комбинация.
След още една пресечка тя прошепна:
– Къде живееш? – и потърка копринената си буза в неговата като котка.
– Спя на походно легло в офиса си.
Тя отново се изкиска. Определено беше малко пияна.
– Ти сериозно ли?
– Да.
– Да отидем у дома тогава, става ли?
Езикът ѝ бе хладен и сладък и имаше вкус на перно.
– Спала ли си с баща ми? – успя да попита той, преди тя да притисне пълните си устни към неговите.
– Не... Господи, не... – Нов кикот. – Той си боядисва косата. Има лилави оттенъци. Наричах го рок сливата.
После, десет минути по-късно, трезв глас в ума му настоя да не допуска желанието да го поведе към унижението. Той се пребори за въздух и промърмори:
– Имам само един крак.
– Не бъди глупчо...
– Не съм... Откъснат беше в Афганистан.
– Горкичкият ми... – прошепна тя. – Ето, ще го разтривам по-внимателно.
– Това не е кракът ми... Но помага, да знаеш...
9
Робин изтича нагоре по дрънчащите метални стълби със същите ниски обувки, с които беше предишния ден. Преди двайсет и четири часа, безсилна да изтръгне натрапчиво забилата се в съзнанието ѝ фраза „детектив с тиха стъпка“, тя бе избрала най-неелегантните си обувки за обиколките през деня. Днес, след възбудата ѝ от постигнатото с вехтите черни обувки, те бяха придобили блясъка на кристалните пантофки на Пепеляшка. Нямаше търпение да разкаже на Страйк всичко, което беше открила, и стигна почти на бегом до Денмарк Стрийт през строителните отпадъци, огрени от слънцето. Беше убедена, че всякаква неловкост, задържала се у Страйк след пиянските му подвизи преди две вечери, ще бъде засенчена от общата им възбуда, когато разкаже за забележителните си соло открития от предишния ден.