Сенките

- Това не е за теб.

- Защото съм жена, нали? - отвърна тя горчиво. - Което означава писалища и документи, и нищо повече... и то докато не се обвържа...

- Тук става дума за война. Имаш ли представа какво означава това наистина? - Той смачка молбата. - Смърт, която само чака да те сграбчи. Това не е Холивуд или някаква романтична фантазия.

Парадайз вирна брадичка.

- Знам.

- Нима?

- Не съм толкова изолирана от всичко, колкото си мислиш. Семейството, което изгуби в нападенията, бе и мое семейство, татко. Мои приятели загинаха. Знам за какво става дума.

- Не, Парадайз. Няма да ти разреша. - Абалон се наведе и изхвърли молбата в кошчето. - Това не е за теб.

Без да каже нищо повече, той се обърна и излезе от стаята, успявайки незнайно как да затръшне вратата в лицето й, въпреки че тя си остана на пантите.

Троу се материализира на половин километър от къщата, където Абалон ходеше всяка вечер.

GPS устройството, което беше пъхнал във външния джоб на палтото му от камилска вълна, бе сработило съвършено. А кварталът определено си го биваше.

Никак не беше зле.

Шляейки се нехайно, той разглеждаше къщите, докато се приближаваше до източника на сигнала, който телефонът му приемаше. Всъщност правилната дума би била „имения“. Постройките наоколо бяха прекалено внушителни, за да бъдат просто къщи: издигащи се на няколко етажа, далеч от улицата, те бяха облени в ярка светлина, сякаш богаташите, които живееха в тях, не можеха да понесат мисълта, че положението им би могло да бъде пренебрегнато през нощта.

Докато вървеше, Троу трябваше да положи усилие да овладее раздразнението си. Битките му липсваха повече, отколкото бе очаквал. Всъщност липсата на кръвопролитие - от какъвто и да било вид - го изпълваше със странно недоволство. Когато за първи път бе тръгнал с шайката копелета, агресията и кървищата го бяха ужасили. Няколко века по-късно обаче воюването се бе превърнало в нещо нормално.

Имението, което изникна пред него, бе префинена съвременна версия на средновековната купчина камъни, в която шайката бе живяла в Древната страна. Троу спря пред него. Вътре се движеха фигури, минаваха покрай прозорци, обрамчени от тежки завеси, а осветлението огряваше изобилие от злато и сребро по стените.

И ето че Троу вече не мислеше за някогашната бърлога на Кор. Спомените му се върнаха към мястото, от което идваше наистина, към богатия му привилегирован произход.

Воден от желание да отмъсти за сестра си, той се бе продал на дявола. Сега, след като бе сключил тази сделка, беше останал беден, сам и без никакви перспективи.

Единственото му огнище бе неговата амбиция. Поне пламъците в него бяха достатъчно силни, за да го стоплят през идващите зимни месеци.

Продължи напред, а студът го хапеше през коженото яке, все още изцапано с кръвта на лесърите, които бе убил преди няколко нощи.

Преди всичко да се промени.

Къщата, която търсеше, се намираше вляво, от отсрещната страна на улицата. Тя бе величествена и стара, белокаменно здание с красива структура и поддържано така, както само някой много богат би могъл да си позволи: никаква лющеща се боя, никакви опърпани храсталаци, никакви продънени дъски на верандата или покрива.