Сенките

- Наистина ли? - Трез погледна към брат си.

Ай Ем се върна с още няколко каноли.

- Да. Исках майкен да знае коя е била снаха й.

И ето че очите на Трез изведнъж запариха.

Мамка му.

Извърна се към печката и се прокашля няколко пъти.

- Мисля, че това е страхотно. Това е просто... наистина страхотно. Благодаря ви.

Когато отново бе в състояние да ги погледне, откри, че те се взират в очите си, сякаш бяха толкова благодарни, че са заедно, сякаш знаеха точно какъв късмет имат... сякаш възнамеряваха да ценят като най-скъп дар всяка нощ заедно, която им оставаше.

И дано те бяха поне сто хиляди.

Докато ги гледаше, Трез си помисли, че неговата кралица беше права. Ако беше останал в Небитието с нея, Ай Ем нямаше да има този миг, тази жена, годините, които му предстояха.

Селена се бе оказала напълно и съвършено права.

Колкото и болезнено да беше да живее без нея, колкото и мъчителни нощи да го очакваха... да види брат си щастлив и влюбен, го изпълваше с неочакван покой. Някак си, насред необхватния безкрай и въпреки траура си, Трез знаеше, че се намира точно където трябваше да бъде в този момент.

Навярно такава бе волята на съдбата.

Докато Ай Ем се привеждаше към своята жена, за да я целуне, Трез отметна глава назад и устните му оформиха безмълвно: Благодаря ти, кралице моя. Нуждаехме се от това.