Сенките

- Заведението черпи.

- Тогава нека оставя нещичко за теб.

- О, няма нужда. Знам защо...

Трез побърза да я прекъсне, като сложи една стотачка върху плота и я побутна към нея.

- Вземи я. Задето си толкова мила.

Очите на жената се разшириха.

- Сигурен ли сте?

- Напълно.

Първо, не искаше тя да продължи и да накара Селена да се почувства като някаква благотворителна кауза. И второ, жената бе дошла в студена нощ като тази за няколко часа работа. За нейната раса се задаваха празници. Малко кеш със сигурност нямаше да й навреди.

- Леле. Благодаря.

Докато жената приготвяше храната им, Трез почувства изпълнения с уважение поглед на Селена и отново се наду като пуяк.

На това му се казваше да ти подпечатат мъжкарската карта. Докато тя го гледаше по този начин, не му трябваше да се пъчи като Арнолд - чувстваше се огромен като планина.

Няколко минути по-късно двамата се отправиха към маса за пикник, боядисана в яркосин цвят, и се настаниха един до друг.

Въздухът беше студен, храната - гореща, безалкохолните напитки - сладки и пенливи. Да се справят с препълнените хлебчета, не беше никак лесно и те трябваше да отметнат глави назад и час по час да използват салфетки, но дори това беше забавно. А когато успяваха да кажат нещо, говореха за вкуса и подправките, и колко бе люто... возенето на влакчето... какво щяха да правят след това... дали да си вземат захарен памук, или мелба с шоколадов сироп за десерт.

Беше великолепно, прекрасно, напълно нормално.

И докато седеше до своята жена, попиваше от време на време ъгълчетата на устните й със своята салфетка, даваше й да си пийне от колата му или се смееше на предложението й след това да се качат на въртележката, защото бе само на две стъпки над земята, той поглъщаше спомените, докато те не се запечатаха в ума, тялото, душата му със сияние, каквото не бе познавал дотогава.