Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
Прониза го още веднъж с поглед, дишаше тежко. Косата й лепнеше по главата, по челото й се стичаше вода. В синкавата светлина имаше неземен вид — твърде свиреп, за да спори Лиан с нея. Той смънка нещо, тя се обърна и закрачи с удвоен устрем. Олекна му, че се е избавил от изпепеляващите й очи, и се втурна да я догони.
Скоро се озоваха пред разклонение. Каран се поколеба и избра десния тунел, който се спускаше едва забележимо. Той обаче се стесняваше до пукнатина, през която не можеха да се промушат, и по неволя се върнаха.
— Вече са при процепа — въздъхна тъжно Каран. — Нямаме време, а аз вече се лутам. Лиан, боя се, че натиках и двама ни в капан.
И той се зарази от безпокойството й: все се озърташе няма ли светлина отзад. Не биваше да продължават така. Разколебаеше ли се Каран, нямаха никакъв шанс.
— Имаме време все пак… — каза натъртено. — Ще им се наложи доста да потичат, преди да ни настигнат.
Тя го изгледа питащо, макар че Лиан не разбра какво търси в очите му, после се обърна и тръгна напред. „Това да ми е за урок — рече си, — колкото и да съм убедена, че се заблуждаваш. Ще минат оттук много по-бързо и ако сбъркам още веднъж, свършено е с нас“.
Левият тунел беше равен, след това слизаше стръмно. По склона под краката им шуртеше вода. Пързаляха се по гладката скала, накрая се крепяха взаимно, за да не загубят опора.
— Май ще е по-добре да си помогнем с въжето — предложи Лиан, след като поредното подхлъзване почти ги запрати презглава надолу.
Стръмнината се точеше наглед безкрайно. Скоро обаче попаднаха в място с изсечени стъпала — но нямаше перила. Насреща им духаше силно въздушно течение и подсказваше, че проходът е с внушителна дължина.
Покритите с дебели утайки стъпала бяха гладки и хлъзгави. Струваше им се, че предпазливото спускане се точи цяла вечност. Все пак накрая стъпиха на площадката долу. Каран седна и се зае да псува на глас.
— Казвали са ми, че от пещерите се излиза след четири-пет часа. Ние вървим над три. Може и да им избягаме, но ми е трудно да си спомня пътя оттук нататък. Нека поровя в паметта си на спокойствие. Мина време оттогава, а и никога не съм подозирала, че ще се напъхам тук. Май съм запомнила нещо само защото пътят ми се е сторил романтичен.
Внезапно зад тях се появи блед отблясък от далечни светлини.
— Тенсор! — смая се Каран. — Те са горе, пред стълбата. Някакъв си половин час! Няма спасение…
Скочи и се заоглежда. Лиан се вкопчи в ръката й и изсъска настойчиво:
— По-бързо! Не бива да знаят колко са близо до нас. — Издърпа я зад първия завой. — Дали са видели светлика?
— Не знам. Слабичък е и го държах пред себе си. Сетивата им обаче са чувствителни. — Тя се замисли. — Вече нямаме надежда да ги изпреварим, защото не съм сигурна за пътя, а той го знае.
— Щом бързината не помага, да прибегнем до хитрост — напомни Лиан — Можем ли да се скрием от тях?
— Не. Толкова отблизо ще ни усетят. Нищо чудно дори да ни надушат.
— Не можем да се бием с тях, да ги увещаваме, да се скрием или да им избягаме — бавно изреди той. — Значи няма друг изход освен да се заврем там, където те не са способна да проникнат.
— Намерим ли пещера, в която да пропълзим, но да е прекалено тясна за тях, ще ни свърши работа. От пътеката се отклоняват десетки пукнатини и пещерички, но как да познаем дали водят нанякъде, или са задънени? Все пак трябва да се вкопчим във всеки нищожен шанс.
Тичаха покрай отворите на още много тунели и всеки път Каран предпочиташе онзи, който се спуска. Проходите пак бяха стръмни и криволичещи, двамата вече не виждаха светлина зад себе си. След половин час нахълтаха в голяма кухина с дълбоко езерце. По диагонал я пресичаше цепнатина на равнището на водата, а отвън езерцето имаше входове на пещери.
— Пътят е оттук — посочи Каран най-широкия отвор право пред тях. — Нека опитаме в другите.
Навсякъде се натъкваха на стени или проходите се стесняваха прекалено. Каран се тръшна на пода в последния и сграбчи главата си от безсилен гняв и отчаяние.
— Дотук бяхме — прошепна тя. — Съжалявам, Лиан, опитах се, но нищо не направих. Толкова съжалявам…
За пръв път след процеса той осъзна каква опасност е надвиснала над него.
— Какво ще ни направят?
— Де да знам. Защо да не ни одерат живи за начало?
— Но…
— Но аакимите са толкова учтиви и изтънчени, иска ти се да кажеш. Не и когато някой ги предаде. Хванат ли ни, това е краят, и то гнусен.
Чак в този момент Лиан прозря очевидното.
— Не! Нали видяхме! Водата се стичаше от езерцето в цепнатината. Все нанякъде води, иначе пещерата отдавна да се е препълнила. По-бързо!