Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
Заговори я, но по нищо не личеше, че го чува. Той отиде да вземе от лодката другите им вещи — торбата с храна, една малка палатка, спалните чували. Когато се върна, Каран не бе шавнала. Лиан свали наметалото си и загърна рамената й, за да я опази от вятъра. Свали ботушите и чорапите й, за да ги изсуши. Разтърка ходилата й, докато не се стоплиха, после смъкна дрехите й и я преоблече. Накрая пъхна краката й в спалния чувал и я омота с него. Тя само мърдаше ръце и крака, за да го улесни, иначе май не обръщаше внимание какво прави.
Остана все така безучастна и когато Лиан опъна палатката в мрака. Той й поднесе горещ сладък чай и Каран запосръбва разсеяно от чашата. Сготви й вечеря и тя яде, без да продума. Лиан добави дърва в огъня и легна в своя спален чувал. Заслуша се в шума на реката, в пукота на пламъците и въздишките на вятъра. Затвори очи и се замъчи да заспи, но главата му се пълнеше с обратите от последните дни и сънят не идваше. Под ясното небе застудяваше. Чак сега си зададе въпроса какво все пак бе направила Каран по време на процеса. Наистина ли Огледалото бе у нея? Как го бе изнесла от Шазмак?
Събуди го дълъг треперлив вой и той изхвърча от палатката. Каран мяташе глава, пищеше и си късаше дрехите. Изведнъж се смръзна, притисна длани към слепоочията си, все едно се опитваше да изстиска нещо от черепа си. Изцъклените й очи изобщо не го забелязаха. Нима бе полудяла от скръб?
Той хвана ръката й и кошмарът на мига се изцеди от нея като въздух от пробит мях. Каран се отпусна на пясъка и заспа дълбоко. Той я взе на ръце, както беше увита в спалния чувал, и я отнесе на завет. После дълги часове лежа буден, отново преживяваше бягството и се чудеше не е ли имало шанс Раел да се спаси. И се боеше дали сутринта няма да се окаже, че Каран е обезумяла. Тогава не би могъл да спаси нито себе си, нито нея, защото изобщо не знаеше накъде да тръгне.
28. В пещерите на Банадор
Събуди се от пукота на дърва в огъня. Къде ли беше?… Видя накълцаната лодка на брега и паметта му се върна. Току-що изгряващото зимно слънце му подсказа колко малко е спал.
Каран вече беше на крак, вареше чай, закрепила чайничето върху жаравата. Очите й бяха зачервени, не му отговаряше. После отиде при лодката и започна да я сече ядно. Лиан изпъшка и пак затвори очи. Скоро пак бе изтръгнат от сънищата — Каран го разтърсваше неумолимо за рамото.
— Ставай, бездруго се успа. Вземи!
Тикна под носа му чаша с отвара от джинджифил. Острият аромат нахлу в ноздрите му, той се дръпна, неволно блъсна ръката й и няколко капки паднаха на голите му гърди. Изпсува. Каран тупна чашата на пясъка до него, прекрачи сърдито към палатката и почна да я сгъва. Въпреки пострадалата си ръка се справяше с неочаквана ловкост.
Когато привърши и натъпка всичко освен малкото негови вещи, подвикна сопнато:
— Още ли не си готов?
Лиан изля в гърлото си последните глътки от твърде горещата отвара, облече се припряно и приготви раницата си. Нахраниха се до насита — яйца, лук, месо, зарзават и счукано зърно, изпържени в тиган. Мажеха със сместа дебели филии черен хляб и допиваха отварата. Беше силна, вкусът на джинджифил пареше в гърлото му, но прогони мътилката от недоспиването и Лиан се ободри.
Каран взе една треска, приглади пясъка пред себе си и с натежал глас отговори на въпроса, който той тъй и не бе задал. Върхът на треската прокара криволичеща линия на югоизток.
— Река Гар. Ние сме тук. Планините са тук. Водопадите са тук. — При всяко „тук“ забиваше треската в някоя точка от грубата карта. — После реката навлиза между хълмовете на Банадор и Сейбъл. Южно от Сейбъл, ето тук, реката бележи границата с Плендур, завива в дъга и се разделя на две около остров Сит, свободния град. Трябва да отида там. Докато не влезем в Сит, сме изложени на опасност, а вероятно и в града също. Тук ще се спуснем по хълмовете и ще вървим покрай реката. По източния бряг има градове, вероятно ще можем да наемем лодка да ни откара до Сит. Така ще пътуваме четири-пет дни. Пеша ще се мъкнем седмици.
— Заблудих се, че си тръгнала към Банадор…
— От самото начало се стремя да отида в Сит, а ако се спуснем по реката, пътят е по-кратък, отколкото до дома ми.
— Досега не каза нищо за този път.
— И сега нямаше да ти кажа, ако имах друг избор. Това е спасителен изход за аакимите, но е възможно и оттук някой да се прокрадне в Шазмак, затова го крият.
— Ти… добре ли си днес?
— Добре съм, разбира се — троснато го увери Каран. — Да не мислиш, че съм се побъркала? — Той сведе очи. — Вчера шестима аакими се удавиха заради мен…