Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
Лиан вдигна глава, както се бършеше с ризата си, видя, че го гледа, и притеснен я изтърва в потока. Ахна и се втурна да я догони. Каран се извърна с усмивка.
— Единствено на тебе би хрумнало да стоиш във водата, докато се бършеш — подкачи го, когато той дойде при огъня.
— А ти къде щеше да стоиш? — уж се сопна Лиан.
— До огъня, разбира се. Къде другаде?
Хапнаха гозбата със зърнест аакимски хляб и стръкчета с вкус на мента, които растяха по брега. Мълчаха, заслушани в пращенето на клоните и кроткото бълбукане на потока. Лиан отиде да измие съдовете и ги подпря да изсъхнат. Каран извади шепа кафеени зърна от една торбичка и ги стри с два плоски камъка. Докато кафето завираше, тя също отиде да се наслади на хладната вода. Твърде рядко бе успявала да се изкъпе преди Шазмак, а толкова мразеше мръсотията…
— Кафето е готово — извика Лиан.
Каран изстиска водата от косата си и побърза да дойде при огъня. Въртеше се бавно под топлината му, отблясъците превръщаха капките по кожата й в мънички рубинчета, а къдравата й коса — в медни нишки. Лиан я гледаше безизразно, но тя забеляза как трепери ръката му, докато сипваше кафето — разля малко и на крака си. Каран се изсуши набързо с чистата си риза и се загърна в куртката си. Среса се, колкото можа.
— Дори не помня откога не съм пила такова кафе — въздъхна, когато вдиша аромата му. — Не знам откъде го е намерил… Раел. Вече не вирее в Банадор, заради сланите. Жалко, че нямаме и вино.
— Вярно, но имаме нещо, с което да го заместим. — Лиан си спомни за малката сребърна манерка, останала недокосната на дъното на раницата му през всички седмици, откакто бе напуснал Чантед. — Пием тази настойка зиме. С нея вдигаме наздравица за неочаквана сполука или за завръщането на любим човек.
Отвинти капачката на сребърна верижка и подаде манерката на Каран. Тя помириса предпазливо и отпи малка глътка. Гъстото сладко питие оставаше вкус на лютиви диви билки и опари устните и гърлото й. Тя глътна още малко и засмяна му върна манерката.
Седяха безмълвно от двете страни на огъня, доволни от кафето и унесени в мислите си. Каран имаше безметежен вид в играещата светлина, но Лиан все се връщаше към процеса и Огледалото… и омагьосващия го шанс то да крие сведенията, които търсеше. Твърде нахално ли щеше да е пак да попита не може ли да го види? Отказа се.
— Сега сме в моя роден край — промълви тя. — Колко го обичам…
— Не знаех, че и Нарн е в пределите на Банадор.
— Нарн — не. Гадно грозно свърталище на неприятни хора. Реката бележи границата. Банадор е дълга ивица земя при самите планини.
Каран въздъхна.
— Днес си с ведър дух. Вече не се ли боиш от Тенсор?
— Боя се. Той не се примирява. До сутринта може дори да са прекосили реката.
— А когато предадеш Огледалото?
— Ще насочи усилията си към връщането му, няма да гони мен. Сдобие ли се с него, може би ще ми простят, а може би не. Кой знае?
— А дали не са се качили на сала?
Лиан внезапно се уплаши, че аакимите може би дори вече се прокрадват към тях. Заозърта се. Светлината от пламъците трепкаше, мяташе дълги сенки по тревата и преобразяваше гората в плътна тъмна преграда.
— Не ми се вярва. Цял ден мислих. Как ще отидат навреме в Нарн? Може и да наемат някой да ги превози през нощта, но тогава как ще ни намерят в тези гъсталаци? Не, ще чакат.
— Добре де, какво ще направиш с Огледалото?
Каран се взря в очите му.
— Толкова планове кроях и всичко отиде на вятъра. Ясно е, че всички възможности се провалиха освен най-първата. В края на краищата ще спазя обещанието си пред Мейгрейт и ще отнеса Огледалото на господарката й в Сит. И ще се моля да не причиня зло. Ще станем рано, ще отидем в Нарн с първия сал, там ще наемем лодка и ще сме в Сит след четири дни.
— А после?
— Щом се отърва от Огледалото, се прибирам у дома в Готрайм. Няма ме много по-дълго, отколкото казах на хората си.
— Колко е дълъг пътят оттук до дома ти?
— Намира се в другия край на Банадор. Седмица-две. Ти какво ще правиш? Към Туркад ли ще продължиш?
И тя, и той затаиха дъх. Само от месец бяха заедно, а все едно се бяха изнизали години — толкова силен бе потресът от мисълта, че скоро ще се разделят и може би никога вече няма да се срещнат.
— Ами натам бях тръгнал поначало. Де да знам. Сигурно ще отида.
Кокалчетата на юмруците й побеляха от стискане.
— Но пък никога не съм бил в Банадор — добави Лиан и я стрелна с поглед изпод вежди. — Какъв е Готрайм по това време? Как мислиш, ще ми е скучно ли, ако се застоя ден-два?