Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
— Най-прекрасното кътче в цял Сантенар през всички сезони — засмя се тя. — Е, стига човек да е убеден в това. Виж какво се сетих — защо не дойдеш с мен дотам и ще ти покажа някои по-хубави места, а когато времето се оправи и прочетеш всички Предания в нашата библиотека, и чуя всички сказания, които знаеш, и си втръснем до полуда, ще продължиш накъдето ти душа иска.
— Спогодихме се. Не се знае какво може да изровя в библиотеката. Ще дойда с тебе.
Каран се облегна и затвори очи. Лиан се отплесна в собствените си мисли. Как да подхване нишката, която му бе подхвърлил Тенсор? Дори да беше вярна, догадката му насочваше и към тримата карони, дошли в Сантенар заради златната флейта. Значи имаше три града за претърсване. Всъщност какво знаеше за тях?
В Алсифър, величавото средище на Рулке (а и най-близкото от трите), още имаше жители. Крайбрежният град се намираше на някакви си стотина левги южно от Сит. Лиан обаче не се съмняваше, че архивите на Рулке отдавна ги няма. Мендарк сигурно знаеше така ли е, но би ли споделил с него?
Хависард, твърдината на Ялкара, беше много по-далеч на изток, в Крандорските планини, сравнително близо до родината му Джеперанд. Нищичко не знаеше за този град.
Катаза, островната столица на империята на Кандор, беше насред някога красивото Перионско море. Само че то бе пресъхнало преди столетия, а Катаза бе изоставена след смъртта на Кандор. И дотам имаше много път, а и не показваха града на съвременните карти. Цялото Сухо море изобразяваха просто като огромна пустиня. Но ако Тенсор се заблуждаваше, значи Лиан не бе напреднал изобщо в диренето си, откакто бе напуснал Чантед.
— Каран, как изигра Синдиците?
— Не е лесно да ти обясня. Не съм убедена и че самата аз разбирам. Дори не ми е ясно от кого съм наследила тези способности — може би от баба ми Мантил, макар че дарбата се среща рядко сред аакимите, може би от другия ми род. Понякога чрез дарбата си успявам да доловя чувствата или настроението на някои хора, дори и да са далеч. Ако съм загазила, случва се и да изпратя послание, дори да създам връзка, макар че ми струва големи страдания и прилошаване след това.
— Както стигна до мен онази нощ в Тулин ли?
— Да, но тогава не се опитвах да се свържа точно с тебе. Не знаех кого да търся, просто имах смътното предчувствие, че някой наблизо ще ми помогне.
— Хм, сигурно си събудила всички в Тулин — измърмори Лиан.
— Тези послания ме затрудняват, а и са много опасни. Често не сполучвам. Но на Синдиците не съм направила нищо — обясни Каран и се подсмихна. — Направих го на тебе — затова почти не помниш. Тях никой не може да ги излъже. Официалният процес всъщност беше единственото спасение за мен, точно затова вдигнах такава врява, че ме обиждат на чест. Дори прекомерна за човек, отдавна изобличил сам себе си в лицемерие. — Тя замълча за миг. — Но ако бяха позволили на Тенсор да ме разпита, двамата с тебе вече щяхме да сме мъртви.
— През нощта преди това ти пратих ново послание и успях с лекота, защото ти още беше отслабен от заклинанието на Емант — продължи тя. — Взех амулета ти, за да те обвържа със себе си. Знам, че ти липсва, но по-късно го загубих. Вложих историята си в твоя ум и всичко си беше вярно освен една случка, след като избягах от Физ Горго. Вмъкнах лъжа в сънищата ти как съм дала Огледалото на друг при езеро Нийд и оттогава само съм отвличала вниманието. Не бих си позволила да рискувам с по-нагла измама — те вече знаеха твърде много. И значи по време на процеса събудих спомена ти за съня и докато ти наново преживяваше историята, аз я извличах от съзнанието ти и я преразказвах на Синдиците. Твърде рискован опит. Едва ли някой си е позволявал подобно нещо. Но Синдиците повярваха. Още по-добре беше, че знаеха колко е правдив разказът ми, защото за тебе беше точно такъв. Тенсор обаче не повярва. Докато Синдиците отсъждаха, не би могъл да им се противопостави, но като обвинител се възползва от правото си да ги разубеди на тайно съвещание. Малко време оставаше, докато осмислят всичките чудатости в държането ми и отхвърлят измислицата. Съжалявам, че злоупотребих с тебе, но нямаше друг изход.
— Аз пък не съжалявам. Трябвало е да станеш разказвач — не бях чувал толкова убедителна история.
Каран се усмихваше печално, но ненадейно сякаш я порази пристъп на болка или прозрение и тя закри лицето си с ръце.
— Ох… — обади се приглушено. — Какво мъчение… Не, не мога…
— Какво ти е? — прошепна Лиан.
Тя бавно свали ръцете си и той изобщо не проумя коренната промяна. Топлотата се отцеди от гласа й, нямаше ги и трапчинките от усмивката. Бузите й хлътнаха. Каран заговори хладно, отчуждено и горчиво, все едно не й стигаха сили да изрече думите.