Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
Тя млъкна и се загледа в реката.
— Ами уелмите? — попита Лиан след малко.
— Стражите около Шазмак не са ги открили.
— Значи поне те не ни заплашват?
Каран не каза нищо. Три пъти им се беше изплъзвала и те ненадейно я намираха след поредния сън. Добираха се до нощните й видения и протягаха нишка към нея. А по-лоши от снощните кошмари не бе имала. Потръпна. „Пак ще дойдат. Искат и мен не по-малко от Огледалото, но ти не означаваш нищо за тях. Просто ще те стъпчат, без да се замислят. Лиан, не мога да загубя и тебе…“
— Ще ме намерят — промърмори тя — Хайде, да вървим.
Говореше по-оживено — неотложните днешни грижи я отвличаха от вчерашната беда. Заравни схемата на пясъка и тръгнаха. Нямаше пътека и вървяха покрай брега.
— Не е ли по-добре да заличаваме следите си? — попита Лиан, когато от едрите камънаци стъпиха върху зърнест пясък, в който краката им потъваха дълбоко.
— Защо? — възрази тя. — Тенсор знае по кой път сме тръгнали, друг просто няма.
Отдалечиха се от брега, който остана вляво, и прекосиха поле с големи скални отломки, ниски могилки и застояли заледени локви. Спряха в подножието на едно хълмче. На двеста-триста обхвата пред тях имаше плавна дъга, зад която земята направо изчезваше и канарите се простираха далеч наляво и надясно. Недалеч реката се мяташе от ръба и се стоварваше оглушително долу, а руслото й по-нататък между стръмните възвишения се скриваше в ситни пръски мъгла, разнасяна от вятъра. Пред тях се извисяваха планините на Чолаз, непристъпна заснежена стена. Голямата клисура на Гар зееше в нея с черния си пролом.
— Не виждам как ще се спуснем.
Каран не отговори веднага. Накрая каза:
— Ето го пред тебе! Процепа…
В полето до тях започваше пукнатина, която продължаваше успоредно на скалния ръб, но завиваше към него след няколкостотин крачки. Отидоха до началото й и Лиан се взря в здрачните дълбини. Стените от ронещ се варовик бяха почти отвесни, дъното не се виждаше. Стомахът му се сви.
— Не мога да сляза оттук — измънка той. Лицето му бе посивяло. — Чак до подножието ли продължава?
— Не, разбира се. Канарите се издигат на повече от триста разтега, а този малък процеп е дълбок не повече от петдесет. От дъното му се влиза в пещерите. Защо ли не те пусна да слизаш пръв? Ако ще падаш, няма смисъл да събориш и мен.
— Не е смешно — озъби се Лиан. — Знаеш как мразя високото.
— Съжалявам. Аз пък мразя целия свят днес. Ще сляза първа. Този път няма да е толкова зле, джинджифилът помага да не ти се гади. Опирай ръце и крака точно където и аз. Пътеката е твърде стара и скалите може да са се изронили.
Каран нагласи раницата на гърба си, намести превръзката на ръката си и тромаво са вмъкна в процепа. Смъкна се по стръмна купчина натрошени камъни, поспря, напипа опора първо с единия крак, после с другия. Вдигна глава и се вторачи със съмнение в Лиан.
— Ей тук, където става отвесно, трябваше да има метални скоби.
— Може да са ръждясали и да са паднали… или пък да си сбъркала мястото.
— Никой не би изработил такива скоби от желязо — натърти Каран, която още се опитваше да намери опора на крака си. Огледа се придирчиво. — Да, това е мястото, убедена съм.
— Откога не си била тук? Ами ако е паднала част от скалата?
— Никога на съм идвала. Казах ти вече, тази пътека е тайна. Откакто аакимите са се отделили от света, минават оттук само при крайна нужда, за да не я открие някой. За нея знаят обаче всички аакими и всички, на които се доверяват. Дори и аз — добави горчиво и се върна нагоре. — Първите скоби липсват. Може наистина да е имало свличане. В раницата имам въже. Извади го. — И се обърна с гръб към Лиан.
Той го извади. Беше дълго четири разтега. Каран омота единия край около гърдите му, внимателно провери стегнати ли са възлите и върза другия край на кръста си.
— Подпри се в този голям камък и когато ти извикам, ме спускай полека.
После отново се скри в процепа. Долу затракаха съборени камъчета, въжето се опъна.
— Отпусни малко — обади се Каран.
Лиан предпазливо прокарваше през юмруците си по малко от въжето. Когато остана част само колкото ръката му. Каран извика:
— Стига! Издърпай ме.
Той я изтегли бавно. Колкото и да беше лека, усилията го затрудняваха и докато главата й се покаже над ръба, ръцете и краката му изтръпнаха.
— Няма да стане — заяви тя. — Част от скалата е паднала заедно с десетина скоби. По-надолу повечето май са здрави.
— Какво да правим? Тук няма къде да вържем въжето. Мога да те спусна, но аз как ща сляза?… Под ръба има пукнатини. Да забием нож по-дълбоко в някоя и да закрепим въжето на него?