Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
Тя навъсено обмисли идеята му.
— Варовикът е твърда слаб, а не ми се иска да вися на ножчето си от такава височина. Ща имаме нужда от въжето и по-късно, значи трябва да го пуснем двойно, преметнато през някаква опора.
— Само че е много късо. Спуснах го почти цялото, преди да ми извикаш.
— Но ти стоеше горе. Ако заклиним нещо в пукнатината, ще спестим от дължината. Току-виж стане.
Каран премери на око въжето, килнала глава встрани; подсвиркваше си фалшиво.
— Не, пак ще е късо с два-три разтега. — Седна на земята и почна да вади всичко от раницата си. — Можем да нарежем едно одеяло и да добавим усуканите ивици, но нямаме с какво да закрепим въжето. Ти какво носиш?
Лиан прерови раницата си.
— Нищо, на което бих поверил живота си.
Каран зарея поглед в небето.
— Вече ги усещам. Близо са.
— С какво да закотвим въжето? — чудеше се Лиан на глас. — Ха, да го закотвим?! Ами да! — Каран го зяпна. — Имаше котва в лодката! — викна възбудено той. — Точно това ни е нужно.
— А въже имаше ли?
— Не помня. Да отида ли да я взема?
— Да, но побързай… и внимавай. Времето вече е скъпоценно.
Лиан хукна. С нарастваща оловна тежест в душата Каран полегна на камъните и се вторачи в небето. Нима всичко щеше да бъде напразно заради едно въже? А първо за него трябваше да помисли, когато пълнеше раницата.
Затвори очи и остави мислите си да се разсеят, дори мъничкия образ на Лиан, неизменно витаещ в ума й след процеса. Затърси друго присъствие и скоро го откри: грохота, тътена на носещите се по реката аакими и пред всички тях гръмотевичния облак, фучащ от север, набъбващ и разстилащ се с бесните си ветрове, мрак и мълнии. Тенсор! Каран сякаш отскочи от стихията и припряно отвори очи. Що за проклятие е да имаш усета… Слънцето светеше в бледото синьо небе, но тя беше премръзнала и по-уплашена от всякога.
„Повече няма да ме заловят. Никога не ще допусна Тенсор да вземе Огледалото, ако ще и заради това да изоставя Лиан. Но така всичко ще свърши и за мен“.
Чу тропоти на ботушите му, преди той да се появи. Горкият, сигурно беше на края на силите си. Тя се покатери на една скала и го зърна отдалеч.
— Видях ги! — викна Лиан, щом стигна до нея. — От ей онзи рид. От клисурата излезе лодка.
Беше задъхан и зачервен — но носеше котвата и въжето й.
— Колко са далече?
— Лодката тъкмо се показваше.
— Значи скоро ще намерят бивака ни. Претърсването ще ги забави, но все пак ще са тук до няколко часа. Ох, Лиан, те са толкова силни, а аз се боя… Да побързаме.
Заудря по котвата със сатърчето, докато не я превърна в подобие на лошо изкован връх на стрела. Смъкна се в процепа и я заклини надълбоко точно над отвесната част. Свърза с възел двете въжета и ги прокара през халката, за да увиснат двойно.
— Не ми се вярва да се спусна по това — промърмори Лиан, който пак си имаше неприятности със стомаха.
— Ами направи още възли, но достатъчно малки, за да се провират през халката. Не, по-добре вържи възли само на едното въже, за да издърпаме другото по-лесно. И по-спокойно — не е чак толкова високо.
Той я послуша; постара се да не мисли какво му предстои.
— Готово.
Каран кимна, свали ботушите и чорапите си и ги натика в раницата. Хвана уверено въжетата и започна да слиза в пукнатината, като се подпираше с пръстите на краката и едната си ръка: с другата стискаше въжето колкото се може по-здраво въпреки превързаната са китка. На Лиан не му стискаше дори да гледа, но накрая тя стигна до първите запазили се скоби, долепи се до скалата и двете половинки на въжето се залюляха свободно. Погледна нагоре към него с измъчена гримаса, разтръска болната си ръка и бавно се смъкна по скобите.
Лиан увисна в процепа, вкопчен във въжетата, и се опита да слезе по тях. Изпотените му длани се хлъзгаха. Лиан стисна трескаво, спря, но тежестта му отново го повлече надолу все по-шеметно… и нищо не можеше да направи. Почти се вцепени от ужас, но стигна до първия възел и се раздруса от спирането. Висеше и се въртеше, пръстите му отслабваха… беше сигурен, че следващото плъзгане ще е последното в живота му.
— Не се туткай! — подкани го нетърпеливият глас отдолу.
Лиан се стресна и пропадна до следващия възел, преди да се опомни. Остана там секунда-две, преди да се хързулне устремно, с непоносима болка в дланите си. На последния възел се прехвърли върху скобите и впи пръсти в тях. Целият се тресеше.
— Въжето! — напомни му с вик Каран.
Той дръпна тромаво и въжето падна край него чак в дъното на процепа. Тя направи гримаса и продължи надолу. Лиан я следваше, стиснал зъби.
Някога само по две педи бяха разделяли скобите, но някои липсваха, имаше и отчупени или поддаваха халтаво, щом поемеха тежестта им. На една издутина в скалата всички скоби бяха приплескани, очевидно от падането на каменен къс, и двамата едва намираха опора в тях.