Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
Най-сетне стъпиха в подножието на процепа и Лиан се тръшна на земята. Каран дружески отпусна ръка на рамото му.
— Добре се справи.
— Не беше толкова зле, колкото си представях — излъга той.
— Разбира се. На много неща се учиш. Макар че доста смешно се спускаш по въже. Я да ти видя ръцете.
Лиан й ги показа. По дланите му вече се издуваха огромни пришки от прежулването.
— Не бива да стискаш толкова отчаяно — скара му се тя.
Намаза дланите му с мехлем от каменната си кутийка, на която вече се виждаше дъното. От мехлема започна да му пари. Каран се наведе да вземе въжето и го пъхна грижливо навито в раницата си. Запровираха се между камънаците в клисурата и скоро стигнаха до нисък назъбен проход във варовика.
Влязоха. В пещерата цареше непрогледен мрак. Каран извади някакво малко кълбо и освети пътя с него.
— Това пък какво е? От Шазмак ли го взе?
— Не, даде ми го Мейгрейт. Това е светлик. Преди време си мислех, че ако го ползвам, уелмите ще ме надушат, затова не го вадех от джоба си.
— Може ли да го разгледам?
Каран му даде светлика и в мъждивото му сияние тръгнаха по прохода.
Щом изскочиха с бързеите от клисурата, погледът на Тенсор се спря на накълцаната лодка. Той посочи натам и кормчията насочи тяхната лодка към брега. Аакимите наскачаха веднага. Огледаха внимателно брега и тръгнаха по следите към бивака. Тенсор са качи на един камък, откъдето виждаше всичко, другите се събраха под него и наблюдаваха мълчаливо. Накрая той им даде знак и те се пръснаха из околността, а той пак стъпи на пясъка. Едно заравнено място прикова вниманието му. До него имаше дълбоки следи от два чифта ботуши.
— Клечали са тук. Защо ли?…
Обърна длан с разперени пръсти над загладения пясък и промърмори нещо. Песъчинките сякаш неохотно се разместиха, после застинаха отново. Тенсор отдръпна ръката си.
— Естествено — карта, но как да я разгадаем? — промърмори по-скоро на себе си. — Аха! Виждам… Тази линия сигурно е река Гар. Разбира се — ето го и остров Сит, където Гар се раздвоява. Тази линия пък изобразява планините на Шазмак зад нас. Тази точка е мястото, където сме сега… — гласът му набра сила, — а другата до Сит трябва да е целта им. Така… Поне тези нейни думи са били истина. Най-близкият сал надолу по течението е в Нарн, на два дни пеша от водопадите. Нощували са тук, пепелта още е топла. Няма начин да са ни изпреварили с повече от половин ден.
— Може картата да е хитрина — обади се друг ааким. — Тази Каран е същинска ждорни — и умна, и лукава. По-добре да се съмняваме във всяка нейна постъпка.
— Така е! — съгласи се начумереният Тенсор. Много тежко бе понесъл смъртта на Раел. — Ако не ги хванем в тунелите, ще се разделим на две групи — половината ще тръгнат напряко към Нарн, другата половина ще вървят по следите на бегълците.
Тръгнаха към ръба на канарите, но скоро след като нагазиха в локвите, Тенсор неочаквано спря.
— Твърде любопитно… Единият от тях, май онзи порочен зейн… да, точно той, се в върнал да взема нещо от лодката. И то съвсем неотдавна, защото в тази следа още се просмуква вода, а другите наблизо са се напълнили.
— Тенсор, липсваше котвата на лодката — обади се някой, — а също и въжето. Можа да са се затруднили при слизането.
— Значи вече ги настигаме. Ще ги догоним в тунелите. Тя не познава пътя. След тях!
Втурнаха се настървено, Тенсор водеше с пъргави скокове, сякаш не знаеше що е умора. С него бяха двайсетина аакими, навъсени и въоръжени до зъби — и мъжете, и жените.
Пещерата се превърна в лабиринт, но отначало Каран налучкваше пътя и напредваха бързо. Постепенно увереността я напускаше, но след всеки избор тя тръгваше толкова припряно, почти подтичваше, че Лиан трудно насмогваше. Светликът огряваше само на няколко крачки пред тях. Камъните под краката им ставаха все по-неравни, пукнатините можеха да приклещят краката им при нехайна стъпка. Начесто джапаха или нагазваха дълбоко в мразовити локви. Отгоре неспирно падаха капки. Веднъж се промъкнаха през леден фонтан, бликаш от дупка в пода на тунела, измокриха се до кости и премръзнаха.
Поддържаха тази скорост около час. Накрая Лиан се примоли за почивка: хвана Каран за рамото и изпъшка:
— Не мога повече. Капнах!
Тя отблъсна ръката му и се извъртя към него.
— Искаш да си почиваш?! — попита с глас като стъргане на чакъл. — Те не са далеч и ни настигат. Може би знаят и по-пряк път. Не можеш ли да проумееш какво ще ти направи Тенсор? Върви!