Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
— Няма ли да ни причакват в Нарн? Ти сама го каза.
— Няма съмнение, но градът не е близо и може да се случи какво ли не. А и ние вече сме в Банадор. Хайде да се отдалечим от водопадите, после ще се нахраним, ще съберем сили и ще решим какво да правим.
Излязоха в самото подножие на отвесните канари, където се трупаха огромни купчини разцепени и натрошени отломъци. Преди да се насочат на юг, трябваше да се проврат някак през тях. Най-сетне се измъкнаха и по здрач се озоваха в хълмиста местност, обрасла с гъсти гори и обгърната от стелещите се мъгли на водопада. Все още бяха на високо, но тук го нямаше острия студ на планините. Вдишваха свежия благоуханен въздух сред дърветата.
— Гора… — отрони Лиан. — След Шазмак не вярвах, че някога пак ще видя дървета.
Седна на един покрит с мъх дънер и се отдаде на съзерцание.
Още два дни прекараха в тази област — вървяха бавно през гъсталаците и не им беше леко. Пътя им пресичаха долини със стръмни склонове, издълбани от притоци на Гар. Скоро попаднаха в толкова пресечена местност, че по принуда се изкатериха към подножието на планината, за да продължат без толкова препятствия. Най-после намериха тясна пътека, водеща приблизително към Нарн. Земята беше силно нагъната и непрекъснато се налагаше да изкатерват поредния склон, горе оглеждаха унило следващите ридове, слизаха в падината и джапаха в неизбежните ручеи.
Към края на втория следобед Лиан едва се тътреше: следваше Каран, неспособен да се съсредоточи, и се надяваше от поредното било да зърнат град Нарн. Ходенето се превръщаше в тягостно изпитание. Предчувстваше, че ще намрази завинаги пътешествията, ако се състояха само в това. И защо изобщо му бе щукнало, че в подобни истории може да открие някаква романтика? Но поне се избавиха от преследвачите си — те изобщо не се мяркаха след пещерите.
Каран спря.
— Доближихме. Да намерим място за нощувка. Скоро ще притъмнее.
— Не може ли да продължим към Нарн? — примоли се Лиан. — Сигурно не е далеч. До гуша ми дойде да вървя. Искам да седна до огнището в някоя странноприемница с голяма чаша вино пред мен, а наоколо стотина души да правят същото.
— Ще се наложи да почакаш до Сит! — сряза го тя. — Нарн е на другия бряг и ако упорстваме да стигнем там толкова късно вечерта, трябва да минем със сала. А знаем, че и Тенсор ще отиде в града, ще държи под око всички подстъпи към него. Нарн е твърде малък, за да се скрием там. А и хората там не са много приветливи.
Пътеката пресичаше поток, леещ се тихо в каменистото си русло, и Каран тръгна срещу течението. Скоро се натъкнаха на затревена могилка, където гората се отдръпваше от брега, и спряха. Меката зелена трева сякаш ги примамваше. Стената от високи дървета около могилката създаваше илюзията, че са на сигурно място. Във влажната почва край водата избуяваха ароматни билки. Всичко внушаваше такъв покой, че Лиан, седнал уж за миг до купчината съчки за огъня, отпусна глава на ръцете си и тутакси заспа.
Събуди го Каран, която бе влязла в шубраците със сатърчето и се върна с голям наръч сухи клони. Той гузно понечи да се надигне, но тя го бутна да си седне.
— Достатъчно жилав се показа — каза му нежно.
Лиан се радваше на тишината в бавното сгъстяване на мрака. А Каран шеташе с пъргави стъпки — изряза в кръг чимове, обгради дупката с камъни от потока и нареди малка колибка от дървесна кора и съчки. Ловко я подпали с първата искра от огнивото, раздуха червените пламъчета и ги подхрани с по-големи клони. После долови погледа му и вдигна глава.
— Какво има?
— Просто се чудех, че счупената китка почти не ти пречи. Май няма нищо, което не можеш да правиш.
— Първия път, когато я счупих, бягах да си спася живота. И бях принудена сама да върша всичко, тъй че свикнах. Мина ми скоро, но пречеше и след като се срещнахме с тебе, защото я наместих зле. Вие с Раел свършихте по-добра работа, сега костите зарастват. И вече няма болки, освен ако не си блъсна ръката в нещо. Но пък и няма сила в нея. Иди да се изкъпеш, ако искаш, тази вечер аз ще готвя. На, дръж сапуна ми. — Тя му го подхвърли.
Лиан го хвана и се отдалечи по течението. Съблече се и нагази във водата. Поточето беше тясно и стигаше само до глезените му. Той приклекна на грапавия чакъл и смъкна мръсотията от себе си със сапуна и шепи пясък. Водата бе студена, но не и ледена като на Гар. Изтърканата му до червено кожа пареше.
Каран го погледна веднъж-дваж, докато се занимаваше с вечерята — от дългото бродена бе отслабнал и раменете му изглеждаха прекалено широки над изпъкващите ребра. И въпреки всичко бе запазил нехайния си момчешки чар. Личеше обаче, че е придобил още нещо — беше по-уверен, а не съвсем непохватен като преди.