Рицарят тамплиер: Рицар на Храма
- Автор: Гийу Ян
- Серия: Рицарят тамплиер #2
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 978-954-9420-71-5
- Переводчик: Гергана Панкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят тамплиер: Рицар на Храма». Краткое содержание книги:
Една жена в замръзналия Север.
Една война, която ги разделя.
Сега всичко се беше променило. Жерар дьо Ридфор бе смъртен неприятел на регента и всичките опити за сближаване на тамплиерите с хоспиталиерите без съмнение щяха да са неуспешни. Арн предчувстваше, че това бе само началото.
На връщане към Газа той се зае да намери своя норвежки приятел Харалд Ристенсон, който бе вече уморен да пее църковни песни и да се поти дни наред в цитаделата насред пустинята. Малкото, което бе успял да види от войната в Светите земи, не му бе харесало, а мрачното съществуване, което водеше в крепостта, изглеждаше още по-лошо. За щастие и на двамата Арн прецени, че в качеството си на управник на областта имаше право да реши кои братя и сержанти биха били от полза с уменията си при евентуално вражеско нападение.
Ако пристанището в Газа бъдеше блокирано от неприятелска флота, когато градът е обсаден откъм сушата, възможността само за една нощ обсадата по море да бъде разбита можеше да се окаже особено ценна. Имайки предвид, че Харалд и Арн бяха единствените, които умееха да плуват, те можеха да се отдават на тези занимания по-скоро за развлечение отколкото за военни цели. Кодексът несъмнено им пречеше да го правят едновременно, защото никой рицар нямаше право да се покаже гол пред свой брат, дори да се къпе за свое собствено удоволствие. Ето защо трябваше да се редуват. Но радостта, която изпитваха при това военно упражнение, със сигурност беше много по-голяма от реалната полза за ордена.
Преди години никога на Арн не би му хрумнало да се отклони по този начин от правилата, но сега, когато времето, което му оставаше, изтичаше, той вече не се отнасяше към задълженията си с някогашната сериозност. Двамата с Харалд започнаха да говорят за това да се върнат заедно. В качеството си на командор Арн имаше право да си вземе сержант, който да му служи. Те бяха на едно мнение, че беше за предпочитане да осъществят заедно това пътуване, което трябваше да ги отведе до северните страни. Освен това беше трудно да се реши как щяха да си осигурят необходимите пари. През тези деветнадесет години Арн бе изгубил навика си да се грижи за парите. Като размисли над това, той си каза все пак, че би могъл да заеме нужната сума за това пътуване от някой от светските рицари, които познаваше — графа от Триполи или принца от Антиохия.
Веднъж започнали да говорят за планираното пътуване, двамата започнаха все по-осезаемо да усещат злото в страната и да мечтаят да виждат лица от миналото си, да чуват реч на родния си език. Арн имаше и допълнителна причина да се измъчва. Всяка нощ той сънуваше Сесилия, молеше Дева Мария да ги защитава — нея и сина им, който не беше виждал. Вестите, които пътниците, дошли от Йерусалим, му носеха от време на време, засилваха у него усещането за разруха и загубена кауза. Тези, които не бяха християни, повече нямаше да влизат вътре в Йерусалим, а сарацинските лекари не можеха повече да лекуват вярващите в Христа. Разединението сред двата рицарски ордена бе по-голямо от всякога. А тамплиерите сякаш правеха всичко възможно да саботират мира, който регентът на всяка цена се опитваше да запази. Най-притеснително беше, че тамплиерите сега се бяха присъединили към Рено дьо Шатийон, грабителя на кервани в Керак. Арн си казваше, че със сигурност е въпрос само на време, преди Шатийон да предприеме отново някой от набезите си, който щеше да сложи край на мира — нещо, което явно всички тамплиери желаеха.
Арн вече мислеше повече за своето връщане, отколкото за нещо друго, и се занимаваше най-вече с това да пресмята дните, които му оставаха да служи. Той вече не се грижеше за черните облаци, трупащи се на източния хоризонт в Светите земи. За това говореше безразличието му, когато заявяваше, че не може да има никакво влияние върху развитието на нещата. Господ не му ли бе отнел цялата власт, която притежаваше в сърцето на ордена?
През годините на бездействие в Газа той посвети повечето от времето си, за да обучи своя жребец Ибн Аназа и кобилата Ум Аназа. Това бяха единствените блага, които той имаше право да задържи за себе си, и ако можеше да намери подходящ купувач, цената на тези коне щеше да бъде достатъчна, за да покрие разходите по завръщането им в родината. И все пак Арн не искаше да се разделя с тях, защото ги смяташе за най-добрите коне, които някога бе яздил. В дъното на душата си мечтаеше да ги отведе със себе си в Западна Готаланд.