Рицарят тамплиер: Рицар на Храма

Сега всичко се беше променило. Жерар дьо Ридфор бе смъртен неприятел на регента и всичките опити за сближаване на тамплиерите с хоспиталиерите без съмнение щяха да са неуспешни. Арн предчувстваше, че това бе само началото.

На връщане към Газа той се зае да намери своя норвежки приятел Харалд Ристенсон, който бе вече уморен да пее църковни песни и да се поти дни наред в цитаделата насред пустинята. Малкото, което бе успял да види от войната в Светите земи, не му бе харесало, а мрачното съществуване, което водеше в крепостта, изглеждаше още по-лошо. За щастие и на двамата Арн прецени, че в качеството си на управник на областта имаше право да реши кои братя и сержанти биха били от полза с уменията си при евентуално вражеско нападение.

Ако пристанището в Газа бъдеше блокирано от неприятелска флота, когато градът е обсаден откъм сушата, възможността само за една нощ обсадата по море да бъде разбита можеше да се окаже особено ценна. Имайки предвид, че Харалд и Арн бяха единствените, които умееха да плуват, те можеха да се отдават на тези занимания по-скоро за развлечение отколкото за военни цели. Кодексът несъмнено им пречеше да го правят едновременно, защото никой рицар нямаше право да се покаже гол пред свой брат, дори да се къпе за свое собствено удоволствие. Ето защо трябваше да се редуват. Но радостта, която изпитваха при това военно упражнение, със сигурност беше много по-голяма от реалната полза за ордена.

Преди години никога на Арн не би му хрумнало да се отклони по този начин от правилата, но сега, когато времето, което му оставаше, изтичаше, той вече не се отнасяше към задълженията си с някогашната сериозност. Двамата с Харалд започнаха да говорят за това да се върнат заедно. В качеството си на командор Арн имаше право да си вземе сержант, който да му служи. Те бяха на едно мнение, че беше за предпочитане да осъществят заедно това пътуване, което трябваше да ги отведе до северните страни. Освен това беше трудно да се реши как щяха да си осигурят необходимите пари. През тези деветнадесет години Арн бе изгубил навика си да се грижи за парите. Като размисли над това, той си каза все пак, че би могъл да заеме нужната сума за това пътуване от някой от светските рицари, които познаваше — графа от Триполи или принца от Антиохия.