Вихрената годеница
- Автор: Йохансен Айрис
- Серия: wind dancer #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордана Лишкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вихрената годеница». Краткое содержание книги:
— Разбира се, че ще останеш колкото трябва.
— В такъв случай позволи ми да поема надзора, а ти върви да си починеш! Кажи на мъжа, който кара каруцата, че ми прехвърляш за няколко дни задълженията си! — Той се усмихна подкупващо. — Бъди сигурна, че тази дейност ще ме предпази от изтезаващата ме скука. Без суетата и шетнята на големия град не се чувствам никак добре.
— Наистина ли?
— Наистина. С това ти давам възможност да обсъдиш с мосю Опостен кое е най-важното при ръководството на Вазаро. Все пак няма да искаш имението да понася загуби, докато усвоиш онова, което се очаква от теб.
— О, да, несъмнено. — Тя явно се колебаеше. — Сигурен ли си, че искаш да работиш?
Той кимна.
Тя направи няколко крачки към каруцата и после неочаквано спря като закована.
— Няма да кажеш никому, че сме женени, нали?
— Защо ми е да казвам? Връзката между нас сега повече не съществува, тъй като няма нужда от нея.
Тя му подари една сияеща усмивка и изтича при каруцаря на талигата.
Какво, по дяволите, правя тук, питаше се Франсоа. Не смяташе да продължава престоя си във Вазаро. Когато се метна на коня, имаше намерение да се сбогува и незабавно да потегли за Париж. Трябваше да върши други работи, вместо да се отдава на леност и безделие в тази райска градина.
— Нали вие сте мосю Ечеле?
Франсоа се обърна и видя малкото парцаливо момче, което му изглеждаше някак познато.
— Да.
Сините очи на малчугана бяха сериозни, сякаш го преценяваха. Ненадейно върху лицето му разцъфтя широка усмивка.
— Добър ден, моето име е Мишел. Искате ли днес да берете с мен цветя?
Андора
— Това сведение сигурно ли е? — поиска да узнае Дюпре.
Педро Фамиро кимна.
— След два дни полковникът тръгва за Сан Изидоро, за да инспектира укрепленията. За целта ще му трябват най-малко две седмици.
Две седмици бяха далеч повече от това, на което се беше надявал Дюпре.
— Това ли е, което искахте да знаете? — попита Фамиро.
Дюпре кимна и му подаде една златна монета.
— Ти си свърши добре работата. Обади ми се, когато полковникът напусне Андора и отново ще има нещо за джоба ти.
Ехидната усмивка на Фамиро издаваше похотливост.
— Не искате да ви пипнат с женичката на Гандория, нали? Напълно ви разбирам. Той е ревнив и в червата, а че умее да борави със сабята, за това си слагам ръката в огъня!
— Мъжът трябва да бъде предпазлив. — Дюпре отпи от виното си. — Насладата, което дарява тялото на жената, струва много, но не си струва заради него да ти забият нож в сърцето.
Фамиро се изправи.
— Вярно е. Вие ми се доверете… ще имам грижата за това, да отървете кожата, а мъжеството ви да си разиграе коня в маркизата.
Дюпре се усмихна покровителствено.
— Да, аз ви се доверявам, приятелю мой!
Той проследи с поглед испанеца, който напусна кафенето и се повлече по улицата, Фамиро трябваше да умре, но за това имаше време. На тази подробност щеше да се посвети малко преди сбогуването си с Андора. Преди да изпълни мисията си, не биваше да пада и сянка от съмнение върху него.
Той насочи погледа си към къщата високо горе на възвишението. През изминалите седмици му беше станало навик да разглежда от прозореца на кафенето прелестната casa на маркизата. Наслаждаваше се на представата как тя си живее живота, без дори да подозира колко малко сигурност й предлагаха стените на нейната casa.
Още два дни! От три седмици беше отседнал в това безутешно, забравено от Бога място и трябваше сега най-сетне да бъде възнаграден за търпението си. С отстраняването на готвачката щеше да изчака до заминаването на Гандория. Една кражба или убийство на улица, отдалечена от casa, не би възбудило никакво подозрение към него.
Възбудата му подейства така, че погледът, с който оглеждаше къщата, можеше да се нарече почти нежен. Още два дни.
Вазаро
Заваля дъжд. Леки изпарения помилваха тревата по хълмовете и украсиха с бисери цветята по градините. Берачите потеглиха към селото, за да изчакат спирането на дъжда.
Катрин, която се връщаше бавно с Франсоа към господарската къща, му хвърли поглед с тъжен присмех.
— Глупаво е да се радвам, че днес не можем да берем цветя, но от всичко тук във Вазаро аз най-много обичам дъжда!
— Виждам, че ти доставя удоволствие.
Дъждът поръси кожата и с дребни капчици, така както беше украсил и цветята, а очите й проблясваха меко.
— Ти си баск, доколкото си спомням… има ли там в планините дъждове като тези?
— Там дъждът не е толкова мек и кротък. Там се изливат същински пороища, след които потоците излизат от коритата си и помитат всичко по пътя си.