Вихрената годеница
- Автор: Йохансен Айрис
- Серия: wind dancer #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордана Лишкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вихрената годеница». Краткое содержание книги:
— Bonne nuit! — По лицето на Катрин все още се четеше почуда, когато тръгна към собствената си стая. Франсоа Ечеле съвсем не беше лесен за разбиране, а днес й беше задал куп гатанки, върху които обаче поради умората си не желаеше да си блъска главата.
Тя пристъпи прага на стаята си и постави свещника върху масата до вратата, после се приближи до отворения прозорец. Зората вече се вдигаше, нямаше никакъв смисъл да си ляга. Скоро щеше да свали копринената си рокля, да облече износените си дрехи от груба вълна и да тръгне към градините. Отпусна се на канапето до прозореца и се облегна на стената.
Пътешествия! Жулиет и Жан Марк се намираха там някъде навън в мрака и плаваха към Испания. Филип по пътя за Марсилия положително беше спрял някъде да пренощува. Утре Франсоа щеше да се върне обратно в Париж. Не завиждаше никому заради тези пътешествия. Не искаше нищо повече от това, да остане във Вазаро, където й беше мястото, да обработва градините и да наблюдава вечната борба на сътворение и смърт, в която я беше посветил Мишел.
Погледът й се премести към писалището, върху което лежеше даденият й от Жулиет дневник. Знаеше, че Жулиет й беше посочила път за освобождение, но това беше метод, към който все още не желаеше да прибягва. Вазаро беше излекувал зеещата рана, но покритата с белези тъкан беше все още твърде чувствителна. При все това… беше обещала на Жулиет да води дневник и не желаеше да пристъпва дадената дума.
Катрин се изправи и се насочи към писалището. Преди да тръгне за градините, й оставаха още един или два часа. Отпусна се на стола и отвори дневника. Първите страници щеше да пропусне и щеше да започне с деня на пристигането си във Вазаро, с мига, в който животът й действително беше започнал.
Тя спря неочаквано, вперила поглед в страницата и си спомни как Филип й се беше усмихнал тогава. Той й се беше сторил красив като цветята, но това се беше оказало измамно. Неговата красота беше повърхностна. Как може да се осланя на способността си да дава оценки, след като се беше оставила толкова години Филип да я заблуждава?
Днес държанието на Франсоа я беше объркало. Според нея трябваше да бъде далеч по-разгневен след онова, което му се беше струпало на главата. И защо беше решил да се връща с празни ръце в Париж? Та той кипеше от сила и енергичност, което правеше още по-неразбираемо намерението му да се откаже толкова лесно.
Като клатеше в недоумение глава, Катрин потопи перото в мастилницата. Защо си блъскаше главата за мотивите, движещи постъпките на Ечеле? Би трябвало да се радва, че не преследва Жан Марк, и всъщност да е облекчена, че той ще напусне Вазаро и ще се върне обратно в Париж. Нямаше време да анализира непонятното му поведение.
Цветята бяха по-лесни за разбиране от хората!
Франсоа се качи на коня си и се понесе в галоп към златистите поля от жълтуги, в чийто край разпозна фигурата на Катрин близо до каруцата с набраните цветя.
Боже милостиви, скоро щеше да стане обед, а тя не беше намерила време да се наспи от вчерашната сутрин насам. Когато се доближи, тя се обърна и той можа да види бръчките от умора около устата й, тъмните кръгове под очите й. По сиво-синята вълнена рокля се забелязваха тъмни петна от попила и засъхнала пот. Несъответствието между тази жена и облечената в коприна господарка на Вазаро не се побираше в ума му. Все пак и на двете беше присъща сила и достойнство, и една хубост, която му подейства така, че усети чисто физическа наслада. Наслада и разочарование, което го подтикна да обуздае жребеца си и да промърмори дрезгаво.
— Върви си в къщи и си почини!
— Какво каза?
— Казах, че трябва да си починеш. Ти си на края на силите си, независимо дали го признаваш, или не. — Той хвърли поглед към берачите на жълтуга. — Аз ще остана тук и ще направя каквото е необходимо. Има ли въобще някаква работа? Изглежда, че всичко си върви и така.
— Тези хора са добри берачи. Те си знаят задълженията. Филип твърдеше, че всъщност било необходимо само да се знае, че някой ги надзирава… — Тя спря да говори и поклати глава. — Не мога да допусна да ми помагаш! Това е мое задължение.
В погледа му прозираше усмивка.
— Та аз не искам да ти отнемам работата. Само се старая да съм полезен, докато гостувам във Вазаро. Наистина се боя, че още някое време ще ти бъда бреме. За съжаление днес не се чувствам толкова добре, колкото се надявах.
Погледът й пробягна по лицето му.
— Болен ли си?
Той поклати отрицателно глава.
— Не, обаче още не съм в състояние да мисля за една продължителна изнурителна езда до Париж. За няколко дни положението ми със сигурност ще се подобри.