Вихрената годеница
- Автор: Йохансен Айрис
- Серия: wind dancer #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордана Лишкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вихрената годеница». Краткое содержание книги:
Махагоновата ракла имаше размери около пет на четири стъпки и проблясваше с тъмното си великолепие на мъждукащата светлина на фенера.
Отново нещо изшумоля като есенна шума, която вятърът брули.
— Отворете раклата! — Погледът на Дюпре беше вперен в лицето й като омагьосан. — Тя чака!
Жулиет преглътна с усилие. С натежали като олово нозе тя се дотътри до раклата.
Отново дочу шумолене.
Дюпре сочеше с пистолета към раклата.
Тя бавно хвана капака и го повдигна нагоре.
И стъписана извика.
Капакът се захлопна.
— Какво по дя… — Гърленият вик на Дюпре я изтръгна от ужасното вцепенение. Обърна се и видя Жан Марк. Той беше сграбчил Дюпре за врата и се опитваше да изтегли негодника на верандата.
Очите на Дюпре, който отчаяно се бореше за глътка въздух, бяха изскочили от орбитите си. Той се опита да насочи пистолета си, ала Жан Марк успя да хване ръката му и изтръгна оръжието, докато го теглеше към каменната балюстрада.
Дюпре извърна глава, а в очите му проблеснаха мълнии на гняв и омраза.
— Виждал съм ви в Конвента. Вие сте Андреас. Добре си спомням. Аз няма да забравя…
— Колкото до това, можеш да си спомняш за мен в преизподнята! — Жан Марк притисна дулото на пистолета в хълбока на Дюпре и натисна спусъка.
Дюпре зави като вълк.
Жулиет я полазиха тръпки по гърба. Никога не беше чувала вик като този, пронизителен, яростен, животински.
Жан Марк вдигна лекото тяло на Дюпре върху балюстрадата и го пусна да падне по стръмния, каменист скат.
Жулиет пристъпи и надзърна надолу. Дюпре лежеше неподвижен и ням на тридесет стъпки дълбочина.
— Мъртъв ли е? — попита тя със заекване.
— Ако сега не е, скоро ще бъде! Кръвта му шуртеше като на заклан шопар, отгоре на всичко падането е достатъчно, за да убие човек.
— Той въобще не е човек, той е чудовище! — Тя затвори очи. — Знаех го още в манастира…
— В манастира ли?
— Това беше Дюпре!
Жан Марк кимна. Той стоеше с гръб към нея.
— Стори ми се познат. Марат трябва да го е пратил тук.
Тя кимна и отвори очи.
— В раклата лежи майка ми.
— Тъкмо от това се боях. Бях на верандата, когато ви чух да влизате в салона. — Жан Марк я прегърна и здраво я притисна. — Когато те държеше на мушка, не се осмелявах да се нахвърля върху него. Трябваше да изчакам, докато вниманието му се отклони.
Ръцете на Жулиет, които висяха отпуснати, ненадейно прегърнаха Жан Марк. Тя се вкопчи в него.
— Той искаше да я видя!
Жан Марк я погали нежно по гърба.
— Шшт!
— Тя беше винаги толкова красива. Сега вече не е… — Жулиет не беше в състояние да овладее треперенето си. — Тя лежи там, вътре в раклата, гола, а по нея пълзят змии и насекоми. Те са в косите й, в устата й…
— Боже всемогъщи! — Жан Марк я притисна до себе си, после предпазливо и внимателно се освободи. — Ще те оставя за малко сама.
Жулиет отвори очи.
— Къде отиваш?
— При майка ти. — С тези думи той се обърна и влезе в къщата.
Ръцете на Жулиет сграбчиха конвулсивно грапавия камък на перилата, когато чу как капакът на раклата се вдигна. Тя долови сподавеното проклятие на Жан Марк, после някакви шумове.
Десетина минути по-късно Жан Марк отново излезе на верандата.
— Ела с мен! — настоя той.
В началото тя го гледаше като зашеметена, а после се остави да я води, през къщата към горния етаж.
— Къде отиваме?
Той отвори някаква врата на горния край на стълбището.
— Трябва да видиш майка си!
— Не! — Тя се помъчи да се отскубне. — Никога вече! Не мога…
— Погледни я! — Той я повлече след себе си и я прегърна. — По дяволите, не бива да я запомниш за цял живот така, както си я видяла преди малко! И бездруго влачиш със себе си достатъчно страховити спомени.
Майка й лежеше на леглото, покрита е бяла копринена завивка. Очите и устата й бяха затворени, лицето й изглеждаше спокойно, въпреки разкривените си черти. През последните дни трябва да е желала смъртта си, помисли си Жулиет потиснато.
— Как е умряла? Змиите да са виновни?
— Змиите бяха безобидни. Той я е заклал!
— Ох… — Трябваше да предприеме нещо, но нищо не й хрумваше. — Погребението… трябва да отида при свещеника и да наредя той да…
— Не! — Жан Марк поклати отрицателно глава. — Не бива да ни заварват тук. Само фактът, че сме французи, е достатъчен, за да ни хвърлят в тъмница под най-несъстоятелен предлог. Нека оставим съобщение и пари в църквата. Свещеникът знае какво трябва да направи.
Жулиет хвърли последен поглед към майка си.
— Както кажеш. Може ли сега да си вървим?
Марк се подвоуми.