Вихрената годеница
- Автор: Йохансен Айрис
- Серия: wind dancer #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордана Лишкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вихрената годеница». Краткое содержание книги:
— Ти обичаш ли родината си?
— Да… нейната хубост и първичност… планините.
— Вазаро не ти ли харесва повече?
Той се усмихна лукаво. Беше открил, че Катрин изпитва ревнива любов към Вазаро. Всички трябваше да обичат Вазаро като нея.
— Да, Вазаро ми харесва много повече — увери я той съвсем сериозно.
Тя кимна удовлетворено.
— Всеки би предпочел Вазаро пред някоя сурова и отблъскваща планинска страна. — След малка пауза го попита: — Защо никога не говориш за себе си?
— Не искам да те отегчавам. Аз не съм толкова интересен.
Тя не го погледна.
— Аз… те намирам за интересен.
Сърцето му подскочи. С това не иска да каже нищо особено, опита се да се овладее той.
— Много си любезна!
Кос поглед, съпроводен с подигравателна усмивка, го улучи като стрела.
— Не съм любезна, а по-скоро любопитна.
— И какво искаш да знаеш?
— Защо си напуснал родината си, след като си обичал планините и си отишъл в Париж?
— Революцията беше онова, което ме привлече.
Усмивката й угасна.
— Ах, винаги забравям за революцията!
— Аз самият съм склонен да я забравя. Вазаро прилича на реката Лета, която дарява забрава.
— През последната седмица ти ми оказа голяма помощ — каза тя със заекване. — Но положително едва изтрайваш да се върнеш в Париж… сега, когато си се възстановил напълно.
Да, действително, той би трябвало да побърза! Добре разбираше, че престоят му тук продължи прекалено дълго. С всеки изминат ден веригите се затягаха все по-здраво и скоро щеше да бъде невъзможно да ги разчупи.
Катрин се обърна към него и го погледна — чиста, лъчезарна, със сияещи очи, в които се четеше един въпрос.
Той отмести погледа си.
— Мога да остана и следващата седмица — рече той рязко и сякаш на себе си. — Ако ми разрешиш, разбира се.
Ослепителна усмивка озари лицето й.
— Да, разрешавам ти!
Андора
Маркизата извика стъписана.
— Тихо! — Дюпре, който беше насочил дулото на пистолета си към гърлото й, трепна. — Оскърбяваш ушите ми! Спести си виковете за по-късно! Ставай, чака ни много работа!
Той постави свещника върху нощната масичка до леглото и я огледа преценяващо. Селест дьо Клеман беше сънена и разрошена — пленително създание, особено в този миг, когато се беше втренчила в него с ококорени от ужас теменуженосини очи. Раменете и връхчетата на гърдите й проблясваха като фина лионска коприна.
— Кой сте вие? — изрече маркизата с треперещ от уплаха глас. — Как се осмелявате да нахълтвате посред нощ в моя дом и да ме заплашвате?! Не знаете ли коя съм?
— Знам много добре коя сте. Губите ми времето, гражданко. Моля ви, станете!
— Маргьорит! — извика маркизата.
— Да не би това да е старицата, която прилича на оскубана черна гарга? — Дюпре поклати глава. — Тя за съжаление няма да може да дойде! Не обичам публика, когато работя. Това би отнело всякаква интимност. — Той отстъпи две крачки назад. — Ако не станете, ще бъда принуден да стрелям във вас! Няма да ви убия, но раната би била крайно болезнена!
В началото Селест дьо Клеман се поколеба, а после бавно спусна голите си крака на пода и се изправи.
— Какво значи всичко това?!
— Става дума за „Вихрения танцьор“. Вие не сдържахте вашето обещание и гражданинът Марат е разгневен! Много!
— Вие не можете да ми го отнемете!
— Напротив, мога. Къде е той?
— Няма да ви кажа къде е. Скоро ще ви набучат на шиш като печен петел! — В усмивката й личеше упование. — Тук се намираме в Испания, а аз се радвам на закрилата на най-висши кръгове.
— Един полковник не е особено влиятелен, а пък докато стои в Сан Изидоро, е малко подходящ за ваш закрилник.
Усмивката й стана неуверена.
— Вие сте добре осведомен. — Тя вдигна рамене. — Той скоро ще се върне!
— Но не и навреме. — Дюпре отстъпи настрана и й посочи с жест да мине напред. — Мисля, че се отправяме към трапезарията. Там открих една мебел, която би могла да се окаже полезна.
С мрачен поглед тя се обърна и тръгна пред него.
Дюпре я следваше по петите, а погледът му беше прикован към гордата права линия на гърба й. Сърцата и безстрашна жена е маркизата, помисли си той с удовлетворение. Такава жена представлява винаги голямо предизвикателство.
— Няма да ви кажа къде е фигурката — повтори тя през рамо. — Със същия успех можете веднага да се върнете при този canaille и да му признаете, че сте претърпели крах!
— Няма да претърпя крах. — Дюпре я следваше по коридора. — Вие ще ми кажете къде е. Дори горещо ще ме молите да ви позволя да ми кажете къде е „Вихрения танцьор“!
Недоверчивият й поглед срещна неговия.