Вихрената годеница
- Автор: Йохансен Айрис
- Серия: wind dancer #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордана Лишкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вихрената годеница». Краткое содержание книги:
Като се усмихваше, той пристъпи крачка напред.
— Животът наистина е непредсказуем. Вече си мислех, че развлеченията ми са към края си. Не желаете ли да ми обясните как така ви срещам тук?
Жулиет не отговори.
— Не, не, втори път вашето непокорство няма да мине, гражданко Справедливост!
— Маркизата е моя майка!
— Значи сте повярвали, че вашата любвеобилна майка би поделила съкровището си с вас? — Той поклати глава. — За съжаление тя промени решението си и предостави „Вихрения танцьор“ на мен! — Той кимна с глава в тъмнината към едно сандъче от дъбово дърво. — Да, тя дори горещо ме умоляваше да го взема от нея.
— Това е лъжа!
— Не, не е лъжа. Тя беше коленичила в краката ми, целуваше ми ръката и със сълзи на очи ме умоляваше да взема „Вихрения танцьор“. Тя ми предложи тялото си, тя ми предложи всякакви услуги, стига само да взема „Вихрения танцьор“. При това положение естествено не можех да й откажа. На жена не се отказва. — Той се усмихна при спомена за случилото се. — Оставих се да ме задоволява безчет пъти.
— Вие сте убили Маргьорит!
— Преди четири дни. Нямаше за какво да я използвам. — Той наклони глава. — Един въпрос… вие сама ли сте?
— Да.
— Хм, на никоя друга не бих повярвал, че е предприела без придружител такова дълго пътуване, но вие притежавате безстрашие, каквото рядко се среща сред жените. И майка ви се показа необикновено смела. Искате ли да я видите? Тя е в трапезарията.
— Нима имам друг избор?
— Не! — Той посочи с пистолета към къщата. — Оттук моля.
Тя го погледна, после се обърна и тръгна към обкованата с месинг входна врата. Отвори я. Ако успееше и по-нататък да залиса с ненужни приказки Дюпре, вероятно Жан Марк щеше да чуе гласовете и да бъде предупреден.
— Защо сте напъхали Маргьорит в басейна?
Дюпре я последва по петите в просторното преддверие.
— Ах, заради вонята! Беше ми ясно, че ще прекарам няколко дни тук. Какъв смисъл има да се оставя въздухът да се отрови и да направя неприятно пребиваването си? Трябва да знаете, че аз много мислих за вас, откакто нашите пътища се разделиха. Оцених доста високо обстоятелството, че имах щастието да се запозная с вас.
— Доколкото ми е известно, сте обявили възнаграждение за главата ми.
Дюпре се изкикоти и посочи с пистолета към големия салон, разположен от лявата страна на коридора.
— Умно дете! Да, мисълта, че никога няма да ви видя отново, ми беше непоносима и по тази причина предприех опит пак да ви върна в моя власт. Кажете ми, как се казваше малката, която успя да офейка с вас?
Жулиет не отговори.
— Вярност! Превъзходна добродетел! Но аз знам как да я намеря. Тя остави един медальон, в който се намира миниатюра с поразяваща прилика.
На Жулиет сякаш й се подкосиха краката.
— Верижката с медальона ли?
— Миниатюрата намерих наскоро. Като се върна, ще я използвам по най-добрия възможен начин!
Те пристъпиха прага на трапезарията и Жулиет се спря точно зад вратата. Това помещение не можеше да си го спомни. Бяха живели в къщата само няколко месеца и тогава тя се хранеше в разположената на горния етаж детска стая. Продълговатата маса от махагоново дърво се открояваше с дърворезбата си — орнаменти от цветя, изкусно направени, а двадесетте стола бяха тапицирани майсторски с червен брокат. Красив бюфет запълваше едната стена на стаята, а една ракла, също толкова изкусно украсена е дърворезба, се намираше до водещата към верандата двойна врата.
— Нима не е прелестно тук? — Дюпре я насочи към вратата за верандата. — А там прекарах много щастливи часове. — Той постави фенера на масата и отвори вратата. — Елате, нека се насладим на великолепната гледка към града! — Той я избута навън и тя застана до каменната балюстрада. Жулиет впи поглед в стръмно спускащия се скат, осеян със скали и урви, в чието подножие дълбоко долу искряха светлините на Андора.
— Къде е майка ми?
Той се усмихна.
— Не я ли чувате? Аз я чувам. Ами ослушайте се!
Тя чуваше само шумоленето на вятъра в пиниите, които ограждаха клона.
Не, шумоленето не идваше от дърветата, а от трапезарията.
Тя бавно обърна глава и погледна назад към двукрилата врата.
— Да — каза Дюпре съвсем тихо. — Тя ви очаква. — Той я сграбчи за ръката и я повлече обратно в трапезарията. — А сега си отпушете ушите…
Шумоленето се долови отново, по-силно и по-отблизо. То идваше от изкусно изписаната ракла, отляво на вратата за верандата.