Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
Страхът, който я бе обзел изцяло, страхът, че Анунциата се намира в опасност, бе увеличил силите й.
Тя прекара няколко минути в размишления. Ако Анунциата, си каза тя, е дошла наистина на острова на гробовете, би трябвало отдавна да се върне. Обаче, ако е била позната, проследена, ако дожът я е видял, бе загубена за старата просякиня и за Марино. В такъв случай слугите от палата отдавна са я отвлекли със сила и затворили.
В момента, когато Луала правеше това предположение, гневен блясък премина през очите й.
Тя се приближи до острова. Дълбока тишина и гъста тъмнина царяха наоколо.
Внезапно Луала се ослуша и нейната ръка отпусна греблото. Погледна на всички страни, видимо ужасена.
Един сърцераздирателен вик се бе разнесъл глухо, като че излизащ от гроб над вълните.
Откъде можеха да идат тези тъжни охкания?
Старата просякиня тури ръка зад ухото си, за да чува по-добре. Лодката се намираше сега съвсем близо до острова.
Наново, същият вик, тъжен и мъчителен, се разнесе!
Старицата, сама в нощта пред погребалния остров, почувства студени тръпки да полазват по тялото й. Дали това беше някой мним мъртвец, погребан жив, който се оплакваше за ужасната си съдба?
Часът на духовете бе изминал отдавна. Скоро слънцето щеше да окъпе с пурпур хоризонта чрез лъчите си.
Старата Луала, която, поради своя начин на живот, отдавна бе прогонила от себе си това, което се нарича страх, не се уплаши. Тя даде още няколко удара с кормилото, решена да слезе на острова, за да търси Анунциата.
Пристигайки на брега, тя внезапно забеляза на няколко крачки от мястото, където беше стъпила… една гондола. Отначало помисли, че това е лодката на клисаря на малката църква. После позна старата лодка, която обикновено стоеше привързана зад къщата й.
Не можа да сдържи един радостен вик. Най-сетне бе намерила истинска следа! Анунциата бе дошла на острова на гробовете. Тя се намираше още тук, ако не е паднала вече в ръцете на своите неприятели.
Старата Луала си спомни тогава, че не бе видяла нищо в гондолата на дожа. Тя бе видяла добре, че Луиджи не бе придружен от Анунциата.
Тя стъпи на земята, привърза лодката си и проникна между боровете.
В този момент същото охкане достигна до ушите й. Различи, че то идеше от гробниците.
Просякинята застана за момент нерешителна, после повика полугласно името на Анунциата…
Никакъв отговор не се чу. Дълбоко и тържествено мълчание царуваше върху острова на мъртвите.
На изток денят започваше, но тъмнината бе още гъста между надгробните паметници и боровите горички.
Луала направи няколко крачки по посока към гробницата, после се ослуша.
— Анунциата! — извика тя с по-ясен глас. — Анунциата, отговори ми!
Нищо не се движеше край нея. Луала стана по-неспокойна.
Тя се приближи до гробницата и различи едно стенание.
— Анунциата сигурно е ранена или й е лошо — помисли бедната жена.
Нейните мисли отново станаха по-безпокойни и по-мъчителни.
— Света Богородичке, имай милост! — мърмореше старицата. — Кой ли стене там?…
Тя се приближи до предната страна на гробницата и прилепи ухото си до разни места на стената.
Най-сетне успя да открие точно откъде идеха стенанията.
— Анунциата! — извика тя. — Дай ми знак за твоето присъствие, Анунциата!
Тя се ослуша с по-голямо внимание. Стори й се, че охканията стават по-глухи.
— На помощ! — разнесе се слаб глас от вътрешността на гробницата.
Старата просякиня със засилено безпокойство хвана бравата на голямата желязна врата и я заблъска с отчаяна сила… Най-сетне вратата отстъпи.
Луала обгърна с поглед през образувалия се отвор ужасната и мрачна зала, откъдето се разнасяше една миризма на гнило.
— Анунциата! — извика тя.
Охканията се чуваха още по-слабо.
— Елата, елате! — чу Луала да се вика съвсем близо до нея.
Действително просякинята наведе очите си и забеляза едно тяло на пода.
Обзета от радост за това откритие, тя вдигна ръце към небето, после се хвърли към лежащото човешко същество, което лежеше, без да може да стане.
— Спасете ме, имайте милост към мене. Отведете ме далеч от това място! — въздъхна Анунциата със слаб глас.
Тя трепереше с цялото си тяло. Ужасът и страхът като че ли бяха парализирали членовете й.
— Небето да бъде благословено! — извика просякинята, която бе коленичила до нея.
— Виж, Анунциата! Аз ще те върна наново към живота. Аз те намерих!
— Той ме преследва… Видяхте ли го, дожа? — запита младото момиче, което се прилепи към старата жена, която бе негова спасителка.
— Той е далеч, успокой се! Не ще те намери!
— Да замина оттук, твърде бързо да замина — каза Анунциата задъхана, с поглед втренчен към дъното на гробницата.