Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
Мечовете задрънчаха и двамата мъже заиграха в смъртен танц. Във всеки случай, щеше да е смъртен, ако не беше насън. Пълна глупост. Да сънува бой с мечове, не друго! И не беше кошмар — всичко изглеждаше нормално, макар и леко замъглено, не — окъпано в цвят. „Сънят на мъжа е лабиринт, дори той да не знае“, й беше казала веднъж Баир.
Егвийн стисна очи и се съсредоточи. Навън. Тя беше навън, гледаше го отвън. Никакво място за нищо друго в главата й. Навън, гледа отвън. Навън, гледа отвън. Навън!
Отново отвори очи. Битката беше в разгара си. Мечът на Гавин се заби в гръдта на Ранд и когато Ранд падна на колене, стоманата се измъкна и литна в бляскава дъга. Главата на Ранд се изтъркули по пода и спря почти в нозете й: спря се и се взря в нея. Писък набъбна в гърлото й преди да успее да го задуши. Сън. Само сън. Но мъртвите зяпнали я очи изглеждаха съвсем истински.
После Гавин се озова пред нея, с меч, прибран в ножницата. Главата и тялото на Ранд ги нямаше. Гавин се пресегна към прангите, които я стискаха, и те също изчезнаха.
— Знаех, че ще дойдеш — изпъшка тя и се сепна. Беше си самата тя! Не можеше да се предаде на това, нито за миг, иначе щеше наистина да влезе в капана.
Гавин я прегърна и се усмихна.
— Радвам се, че си го знаела. Щях да дойда по-скоро, ако можех. Изобщо не трябваше да те оставям в опасност за толкова дълго. Можеш ли да ми простиш?
— Мога да ти простя всичко. — Сега вече съществуваха две Егвийн, едната, гушнала се доволна в прегръдките на Гавин, докато той я носеше по коридора, а другата — носеща се в тила на първата.
Това взе да става сериозно. Съсредоточена колкото можеше — над това, че е отвън — тя остана да наблюдава през очите на втората Егвийн. Набързо потисна любопитството си за това, което Гавин сънуваше за нея. Такъв интерес беше опасен. Не приемаше нищо от това! Но нищо не се промени.
Коридорът изглеждаше съвсем истински. Собственият й образ, мернат в едно огледало, привлече вниманието й. Жената, отразена толкова за кратко, беше самата тя — не можеше да посочи и една черта, която по нещо да се отличава от собственото й лице — но някак си цялата беше… Красива, бе точната дума. И то зашеметяващо. Нима такава я виждаше Гавин?
Не! Никакво любопитство! Навън!
Коридорът се превърна в хълм, застлан с килим от цветя. Умът на истинската Егвийн се сепна. Тя ли го беше направила? Границата между нея и другата „нея“ изтъня. Тя яростно се съсредоточи. Това не беше истинско; отказваше да го приеме; тя си беше тя. Навън. Искаше да е навън, да гледа отвън.
Гавин нежно я положи върху наметало, вече проснато тук, на хълма, както стават нещата в сънищата. Коленичи до нея, отметна кичур коса от бузата й и пръстите му погалиха устните й. Беше много трудно да се съсредоточи. Можеше и да контролира тялото на другата, но усещаше това, което и то, а пръстите му сякаш пръскаха искри по него.
— Сърцето ми е твое — промълви той тихо. — Сега палтото му стана пурпурно, пищно украсено със златни листи и сребърни лъвове. — Помисля ли за теб, за никоя друга мисъл не остава място. Ароматът ти изпълва мозъка ми и кара кръвта ми да кипва. Сърцето ми така забива, че и светът да изтрещи и да се разпадне, няма да го чуя. Ти си слънцето ми, луната и звездите ми, моето небе тук, на земята, по̀ си ми скъпа от живота ми, от дъха ми, от… Глупости дрънкам — промърмори той на себе си.
Егвийн щеше да възрази, стига да имаше някакъв контрол над гласните си струни. Много приятно й беше да слуша тези неща, макар и да бяха малко прекалени. Само малко.
Мигване.
Гавин нежно я положи върху наметало, вече проснато тук, на хълма, както стават нещата в сънищата. Коленичи до нея, отметна кичур коса от бузата й и пръстите му погалиха устните й. Беше й много трудно да се съсредоточи. Можеше и да контролира тялото на другата, но усещаше това, което и то, а пръстите му сякаш пръскаха искри по него.
Не! Не можеше да си позволи да приеме дори част от неговия сън!
Лицето му беше свито от болка. Ръцете му бяха свити в юмруци.
— Нямам право да ти говоря така, както би ми се искало — каза той. — Моят брат те обича. Знам, че Галад страда по теб. Той е Бял плащ поне наполовина, защото си мисли, че Айез Седай са злоупотребили с теб. Знам, че той… — Гавин стисна очи и простена: — О, Светлина, помогни ми!
Мигване.
Гавин нежно я положи върху наметало, вече проснато тук, на хълма, както стават нещата в сънищата. Коленичи до нея, отметна кичур коса от бузата й и пръстите му погалиха устните й.
Не! Тя губеше контрол и над малкото, което все още удържаше! Трябваше да се измъкне! „От какво се боиш?“ Не беше сигурна дали това е нейна мисъл, или на другата Егвийн. Преградата между двете бе изтъняла на косъм. „Та това е Гавин. Гавин.“