Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
Навън беше истинска лудница. Една дъска на близката ограда изпука, после друга. Някакво буре изведнъж само се затъркаля по улицата. От една къща се надигна пушек и хора се развикаха за вода.
— Значи успя да намериш сайдар тази нощ, Нинив — чу гласа на Аная. — Добре.
Нинив едва сега се усети, че наистина държи сайдар. И че въпреки него е безполезна.
Сиянието на Силата обкръжаваше Аная, но не само нея — безподобната светлина обгръщаше още две напълно облечени Айез Седай, една Посветена в роба и три новачки, двете от които по долни ризи. Една от тези по ризите беше Никола. Нинив успя да види и други сияещи групички, движещи се по улицата. Някои от тях, изглежда, бяха Айез Седай, но не всички.
— Отвори се за свързване — продължи Аная. — И ти, Елейн, и… какво им е на Емара и Ронеле? — Като разбра, че просто са зашеметени, тя промърмори нещо под нос, а после им каза да намерят кръг и да се свържат с него веднага щом главите им се оправят. Бързо подбра още четири от Посветените от кръга около Елейн. — Самаил — ако е той, а не някой от останалите — трябва да разбере, че далеч не сме безпомощни. Хайде, бързо. Прегърнете Извора, но се задръжте на границата на прегръдката. Вие сте се разтворили и се покорявате.
— Това не е някой от Отстъпниците, а… — почна Нинив, но Аная я прекъсна рязко:
— Недей да спориш, дете, просто се разтвори. Очаквахме атака, макар и не точно такава, и сме се подготвили за нея. Бързо, дете. Нямаме време за празни приказки.
Нинив затвори уста и се опита да се намести на тази граница, където прегръщаш сайдар на мига на пълното отдаване. Не беше лесно. На два пъти усети как Силата протича не просто през нея, а през нея към Аная, и и двата пъти я изтърва. Устните на Аная се присвиха и тя изгледа Нинив, сякаш си мислеше, че го прави нарочно. Третия път беше все едно че са те сграбчили и повели за врата. Сайдар потече от нея към Аная и когато се опита да се дръпне — да, тя беше, не потокът — потокът й се задържа и се вля в по-голям.
Обзе я чувство на благоговение. Усети, че се взира в лицата на другите, учудена дали и те изпитват същото. Беше станала част от нещо по-голямо и по-значимо. Обзе я спокойствие, което трябваше да идва от Айез Седай. Чувстваше се близка, не — едно с тези жени, сякаш всички се бяха слели в една плът. Една длъгнеста Сива, Ашманаил, й се усмихна топло, сякаш разбрала чувствата й.
Нинив затаи дъх, когато разбра, че вече не изпитва гняв. Гневът беше изчезнал, заменен с удивление. И въпреки това по някакъв начин сега, когато контролът се бе прехвърлил към Синята сестра, потокът на сайдар продължаваше. Очите й попаднаха на Никола, но не намериха никаква сестринска усмивка — само онзи преценяващ поглед. Нинив инстинктивно се опита да се измъкне от връзката, но не можа. Докато Аная не нарушеше кръга, не можеше да излезе, и толкова.
Елейн се присъедини много по-леко, но най-напред пъхна сребърната гривна в джоба на робата си. Студена пот изби по лицето на Нинив. Какво ли можеше да стане, ако Елейн се бе включила, вече свързана с Могедиен с помощта на ай-дам?
Изведнъж Никола заговори някак унесено, като в сън.
— Лъвският меч. Копието посветено. Онази, що вижда отвъд. Трима на лодката, и онзи, който е мъртъв, все още е жив. Великата битка е свършила, но светът с битката не е свършил. Земята разцепена от завръщането, а стражите претеглят слугите. И бъдещето тръпне на ръба на острието.
Аная я изгледа.
— Какво каза, чедо?
— Казах ли нещо, Айез Седай? — примигна Никола. — Чувствам се… особено.
— Е, ако ще ви става лошо — отвърна енергично Аная, — да свършваме. Свързването кара някои жени да се държат странно първия път. Нямаме време да се грижим за стомаха ти. — Тя тръгна по улицата. — Всички до мен. И викнете, ако видите нещо, с което трябва да се оправяме.
Хората се трупаха по улиците, викаха и искаха да разберат какво става, разни неща се движеха. Врати се тръшкаха и прозорци се разтваряха, без никой да ги е докоснал. От къщите се носеше пукот и трясък. Грънци, сечива, камъни, всичко по-хлабаво можеше всеки момент да се разхвърчи. Една дебела готвачка по нощница събори летящо във въздуха ведро с истеричен смях, но когато някакъв мършав човечец по бели гащи се опита да отблъсне една връхлитаща срещу него цепеница, ръката му изпука и се счупи. Въжета се виеха из краката на хората, дори дрехите се нахвърляха върху хората. Ризата на един космат мъж се беше увила около врата му и той махаше толкова упорито с ръце, че пречеше на ония, които се опитваха да я свалят, преди да го е удушила. Една жена, успяла да си намъкне роклята, се беше вкопчила в сламата на покрива и пищеше с цяло гърло, докато роклята напираше да я повлече нанякъде, може би към небето.