Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
— Смяташ ли, че ще помогне нещо? — попита тихо Нинив.
— Не знам. — Елейн потули нова прозявка с шепата си. Как успяваше тази жена да изглежда хубава дори когато се прозяваше, с разчорлена коса и червена линия от притискането на възглавницата под бузата й? Това беше тайна, която Айез Седай трябваше да проучат. — Това, което знам със сигурност, е, че онази купа вероятно може да направи нещо с времето. Знам, че цял склад от тер-ангреали и ангреали трябва да бъдат предадени в подходящи ръце. Наш дълг е да ги предадем на Съвета. Или поне на Шериам. Знам, че ако това не ги накара да подкрепят Ранд, ще продължа да търся, докато не намеря нещо, което ще ги накара. И освен това знам, че искам да поспя. Не можем ли да поговорим за това сутринта? — Без да дочака отговор, тя угаси свещта, сгуши се отново и веднага щом главата й се отпусна на възглавницата, заспа.
Нинив се замисли. Поне скоро щяха да са на път към Ебу Дар. Още утре може би. Най-много ден-два, докато се подготвят за пътуването и да спрат някой минаващ кораб…
Изведнъж се сети за Теодрин. Ако им отнемеше два дни, докато се приготвят, Теодрин щеше да си иска своите два „урока“, и това беше толкова сигурно, колкото че патката има пера. И освен това очакваше Нинив да не спи тази нощ, Нямаше никакъв начин да го разбере, но…
Тя въздъхна тежко и стана от леглото. Много място за ходене из стаята нямаше, но тя се възползва от наличното, набирайки гняв с всяка следваща крачка. Единственото, което й се искаше, бе да се махне оттук. Беше казала, че не е много добра в покоряването, но май беше започнала да става добра в бягството. А толкова чудесно щеше да е, ако можеше да прелива когато си поиска. Така и не забеляза сълзите, които се застичаха по бузите й.
Глава 14
Сънища и кошмари
Като видя Нинив и Елейн, Егвийн не пристъпи извън съня, а направо изскочи от него. Но не обратно в спящото си тяло в Кайриен — беше все още началото на нощта, — а в една неизбродима чернота, изпълнена с мигащи точици светлина, далеч по-многобройни от звездите и по най-ясното небе, всяка една — рязка и отличима, поне за нейното око. Тоест, стига изобщо да имаше очи тук. Безтелесна, тя се зарея сред безкрайността между Тел-айеран-риод и будния свят, онзи всъщност тесен процеп между съня и реалността.
Ако докоснеше тук нечие сърце, то щеше да задумка като пощурял барабан. Не мислеше, че са я видели, но какво, в името на Светлината, търсеха те в една част на Кулата, в която нямаше нищо интересно? В своите нощни разходки тя грижливо отбягваше кабинета на Амирлин, общежитията на новачките и дори квартирите на Посветените. Винаги й се струваше, че щом Нинив или Елейн, или и двете са в някое от тези места, и някой друг е там. Можеше да го сподели с Нинив и Елейн, разбира се — те със сигурност умееха да пазят тайни, — но нещо й казваше да не го прави; беше сънувала, че го прави, и винаги приличаше на кошмар. Не като тези, които те събуждат обляна в студена пот, но такива, които те карат да тръпнеш. Онези другите жени. Дали Айез Седай в Салидар знаеха, че странници бродят из Кулата в Света на сънищата? Непознати поне за нея. Ако не знаеха, нямаше как да ги предупреди.
Огромният звезден океан се завихри около нея. Като риба, чувстваща се у дома си сред този океан, тя плуваше уверено, без да й се налага да мисли за това. Мигащите светлинки бяха сънища, всичките сънища на всички хора по света. На всички светове, на места, които не бяха съвсем като света, който познаваше, на светове, които нямаха нищо общо с нейния. Верин Седай първа й беше разказала за тях. Мъдрите го бяха потвърдили, а и тя самата беше мяркала разни неща, надниквала беше, тъй че просто не можеше да не го вярва, дори и в един сън. Не бяха кошмари — те обикновено изглеждаха окъпани в червено, синьо или мъгливо сиво, като дълбоки сенки — но бяха запълнени с невъзможни неща. По-добре беше да ги отбягва; явно не принадлежеше към онези светове. Да се вмъкнеш в такъв сън бе все едно изведнъж да се озовеш обкръжена от счупени огледала, всяко от които се върти, и не можеш да отличиш горе от долу. От това й се гадеше и макар да нямаше стомах тук, щеше да има, щом се върнеше в тялото си. А да се събудиш с повръщане не беше най-доброто, което можеш да си пожелаеш.
Сама беше научила някои неща като това, в добавка към нещата, на които я бяха научили Мъдрите, дори се беше престрашавала да прекрачва граници, които те биха й наложили. И въпреки това… Не се съмняваше, че би научила много повече, ако я водеше някоя сънебродница, поглеждайки я от време на време през рамо. Която, вярно, щеше да й казва, че това било все още прекалено опасно, че онова било абсолютно забранено, но все пак и да я съветва какво може да опита. Отдавна преминала през простите неща, лесно разгадала ги — е, не точно лесно; никога не беше лесно — тя беше стигнала до точка, от която насетне и сама можеше да прецени следващата си стъпка, но имаше стъпки, които Мъдрите сънебродници бяха правили отдавна. Те можеха да я научат на онова, което й отнемаше един месец, за да го усвои, за една нощ, за час дори. Когато решаха, че е готова. Не и преди това. Толкова унизително, след като единственото, което искаше, бе да се учи. Всичко да научи. Веднага.