Многоръкият бог на далайна

И тръгнал направо, за да не сбърка пътя.

Скоро обаче пътят свършил — Мазолестата пета бил стигнал до аварите.

— Стой! — викнал здравият разум. — Тук пътят свършва!

— Значи ще вървя без път — рекъл Мазолестата пета и стъпил с босия си крак на авара.

— Спри! — викал, здравият разум. — Там не може да се ходи! Като ти се върви толкова, поне завий!

— Да не съм жирх да завивам — рекъл Мазолестата пета. — Ще вървя направо.

И навлязъл в огнената страна, където не бил стъпвал човешки крак.

А здравият разум, хленчел и плачел, и аварите изгаряли непоносимо, но Мазолестата пета продължавал напред, защото бил разбрал какъв е смисълът на живота му: да не спира, да не се отклонява и да не се връща назад. И кожата на мазолестите му ходила се овъглявала, и пушеци се издигали около нозете му, и с всяка крачка ставало все по-страшно, и здравият разум се побъркал и можел вече само да хленчи и да твърди:

— Бог е направил тази земя, за да не ходиш по нея.

— Значи трябва да ходя по нея — смеел се Мазолестата пета. — Иначе какъв е смисълът да има бог и какъв е смисълът на заповедите му?

Накрая пред него се изпречила стената, издигната от мъдрия Тенгер още в незапомнени времена. И стената нямала край нито на едната, нито на другата страна, а върхът и се гибел в небесната мъгла.

— Това е краят! — заридал здравият разум.

— Пътят няма край — възразил Мазолестата пета. — Това е просто преграда.

— Това е твоят край, глупако! — викнал здравият разум. — Погледни си краката — мазолите вече ги няма, овъглиха се и изгоряха! Вече не можеш да се върнеш и ще изгориш тук, без да докажеш нищо на никого!