Окото на голема

Дяволчето наруши обета си за мълчание.

— Ето ти идея. Може би, защото това включва смъртта на магьосника? — предположих аз. — Повечето магьосници няма да искат да направят такава саможертва. Те нямат нищо против това, че същността ни се сгърчва, докато им служим; всъщност, вероятно предпочитат да е така, понеже това ни концентрира. А и те със сигурност няма да искат да се шляем наоколо и да правим, каквото си искаме, нали?

Златната маска ме изгледа.

— Ти си едно много безочливо дяволче — каза накрая. — Ще погълна теб сега, понеже същността ми се нуждае от подхранване81. Но все пак говориш разумно. Вярно е, че съм единствен. Някога бях нещастен, затворен за дълги години в гробницата на Гладстон, а сега съм най-щастливият от всички африти. Отсега нататък ще бродя по света и ще си отмъщавам на воля и на хора, и на духове. Може би един ден, когато жаждата ми за мъст бъде утолена, ще се върна на Другото място — но засега не. — Внезапно се втурна към мен; аз се преметнах назад, далеч от него, приземих се с гръб към парапета и се олюлях на ръба.

— Значи не те притеснява, че си изгубил жезъла? — казах бързо, правейки трескави знаци с опашка на другите джинове на отсрещния покрив. Време беше да сложим край на Хонориус и неговата мегаломания82. С крайчеца на окото си видях как орангутанът се почесва под мишницата. Това или беше сигнал, обещаващ бърза помощ, или просто не беше ме видял.

— Жезълът… — Очите на скелета просветнаха. — Да, малко ме мъчи съвестта. И все пак, какво значение има? Ще си остане в момичето, Кити. Тя е в Лондон; и рано или късно ще я открия. — Той се разведри. — Да… И с жезъла в ръка кой знае какво мога да направя. А сега не мърдай, за да мога да те погълна.

Той протегна бавно ръка, очевидно без да очаква повече съпротива. Предполагам, че другите дяволчета са си стояли мирно и тихо, приемайки съдбата си, тъй като не са кой знае колко решителна сбирщина. Но Бартимеус бе направен от по-твърд материал, както Хонориус бе на път да разбере. Скочих леко между протегнатите ръце, рипнах нагоре и отскочих от ужасната бяла глава, изтръгвайки смъртната маска83.

Падна без усилие, понеже се придържаше само от няколко втвърдени влакна от мръсната бяла коса на скелета. Хонориус изпищя изненадано и се завъртя, гледайки злобно с напълно оголения си череп.

— Върни ми я!

Вместо отговор дяволчето затанцува, отдалечавайки се по покрива.

— Ти не я искаш — извиках през рамо. — Принадлежала е на господаря ти, а той е мъртъв. Уф, и не е имал много хубави зъби, нали? Виж само този, дето виси на нишката.

— Върни си ми лицето!

— Твоето „лице“? Това не е приказка на един африт. Опа, ето на. Колко съм непохватен. — С всички сили я метнах като малко златно фризби от покрива на сградата надолу в празното пространство.