Смъртоносни разкрития
- Автор: Пирсон Ридли
- Серия: Walt Fleming #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Смъртоносни разкрития». Краткое содержание книги:
Съвместното разследване на Флеминг и Болд се сблъсква с нови проблеми. Мартел Гейл, известен спортист, е намерен убит в Сън Вали. Подозренията падат върху двама от местните богаташи, заплашвали Гейл дни преди смъртта му. За лош късмет на шерифа обаче, те са хора, които — освен с много пари — разполагат и с отлични адвокати.
Докато подрежда пъзела на двете убийства, у Флеминг се зараждат подозрения и към жената, която обича — Фиона Кеншоу. Това още повече го обърква. За да решат случая, Болд и шерифът ще се изправят срещу могъщи финансови интереси, ще изложат себе си и близките си на смъртна опасност.
— Можеш да излезеш.
Тя се отдели от триножника и се промуши покрай инвалидната количка. Наведе се към него и прошепна:
— Не ме е блъскал.
Уолт кимна. Тя затвори внимателно вратата. Присъствието й бе свършило онова, на което се бе надявал — нямаше защо да я мъчи повече.
— Вие простреляхте един от моите заместник-шерифи — каза Уолт. — Взехме отпечатъците ви от стола, с който разбихте прозореца. Ще ги сравним с онези, взети при регистрацията ви, и това ще ви докара дълга присъда при максимално строг режим. Щатът Айдахо не е особено любезен към хора, които стрелят по служителите на реда. Така че нищо не пречи да ми разкажете всичко.
Тогава, за изненада на Уолт, Ранди Даулинг си призна за двете убийства и за стрелбата по Брандън. Убил Гейл в пристъп на гняв заради това, че блъснал Фиона и я наранил — така изглеждало от наблюдателната му позиция зад прозореца на хола.
— Моята собствена жена ме напусна. Сигурно се досещате за това, прав ли съм? След като съм такъв непрокопсаник? Така си мислите, нали? Взе децата със себе си. И всичко това заради пари. Защото си загубих скапаната работа. Аз съм експерт-счетоводител. Обзалагам се, че знаете. Човек като вас знае всичко, нали? И още как. Ама не ме познавате. Не съм такъв, за какъвто ме мислите. Завършил съм колежа на Централна Юта. Бях сред първите двайсет и пет от моя випуск. Знаете всичко това, не ви казвам нищо ново. Само искам да влезе в записа. Аз бях като него — каза той и посочи с окованите си ръце към Крофърд, който се дръпна назад. — Даже изглеждах като него. Изглеждах така, че бихте си купили застраховка от мен. Но толкова едър мъж да блъска хубава жена като нея! Праснах го хубавичко с бухалката по главата. Заковах го. Мислех, че е свършил, ама оня изрод се надига и тръгва към мен като Франкенщайн. Божичко! Все едно съм се опитал да прережа секвоя с моторен трион. Та оня върви към мен, а аз отстъпвам слепешката. Не мога да повярвам, че се е изправил отново! Очите му се взират право напред — бих се заклел, че не ме вижда — и точно когато си мисля, че ще ми види сметката, пада на колене, а после се просва по лице в градината. Край. Като зомби. „Нощта на живите мъртъвци“. Не можех да повярвам!
Уолт и друг път бе виждал самопризнания, при които виновникът явно копнее да се изповяда, но честно казано, не го бе очаквал от този. Отначало бе преценил мъжа по дивашкия му вид и бе решил, че си има работа с невеж човек. Когато Нанси му донесе малкото информация, която бяха успели да открият за него, Уолт накара да я проверят повторно. Сега обаче мъжът потвърждаваше онова, което бяха узнали. Някъде по-нататък той щеше да бъде обявен за жертва на икономиката от съчувстващата преса или от някой политик, търсещ допълнителни средства. Чудесен пример за всичко, което би могло да се обърка.
— Произвеждали сте амфетамини — каза Уолт, като мислеше, че с тази реплика би могъл да подхване разговор.
Крофърд се приведе напред, но не за дълго, защото Даулинг го възпря със скръбен поглед.
— И кажи-речи всеки цент от тях отиваше в плика, който пъхах под вратата на дома на тъща ми. Мога да се грижа за семейството си. Не сме хора, които да живеят от купони за храна.
— Разкажете ми за дървената къщичка.
— До гуша ми дойде да бягам, знаете ли? Вашите хора — хора като вас и като онзи другия — обърнаха гората да ме търсят. Знаете ли какво е чувството? Когато се отнасят с теб като с животно, започваш да се държиш като такова. Вие ме накарахте да дойда на това място. Вие и хора като вас. Не щяхте да ме оставите на мира. Знаете ли колко хора живеят в тези гори, шерифе? Повече, отколкото си мислите. И ще откриете, че тези, другите, си имат дървени къщички, по-хубави от домовете на много хора. Включително и от моя. Ама че работа! Да не мислите, че ми харесваше там? Да сера в дупка? Да ми прилошава от водата? Що за страна е тази, в която дори не можеш да пиеш вода от потока? Как сме позволили да се случи такова нещо?
— Значи вие го убихте?
— Обикновено спях денем и обикалях гората нощем. Така е по-безопасно. Има по-малко от вашите. Освен този. Пияница. Бях го виждал и преди. Не представляваше истинска заплаха. Не и докато не си подаде главата от пода на дървената къщичка като мармот. Изкара ми акъла! Помислих си, че иска да ми вземе къщичката. Затова го ритнах — в гърлото, както се оказа. Хванах го за косата. Вдигнах го. Сигурно съм счупил някоя кост в гърлото му или нещо такова. Ларинксът може би. Човекът посиня пред очите ми. Не исках да стане така. Не съм убиец.
— Двама мъже са мъртви.