Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
Главата на Раел се подаде за миг в пяната и изчезна. Каран се облещи невярващо, пусна руля и се надигна да огледа беснеещата река. Лодката кривна и в нея плисна вода. Тя дръпна руля, без да го погледне — опитваше се да открие Раел. Този път водата нахлу откъм другия борд и едва не се преобърнаха. Реката сякаш отвори уста с остри камъни срещу тях и Лиан неволно писна. Каран се усети какво става и се зае с руля.
Аакимите избутаха втората лодка във водата и се спуснаха след тях. Справяха се майсторски и бързо ги настигаха. Извикаха на Каран да спре. Мъжът на носа вече почти можеше да се пресегне и да я сграбчи.
Тя ги зяпна изцъклено, понадигна се и за миг изглеждаше, че ще скочи във водата. Изведнъж обаче аакимите нададоха уплашени вопли — кормчията държеше в ръка парче от счупения рул. Тяхната лодка се завъртя странично и се пръсна на трески при удара в първия стърчащ камък.
Каран и Лиан се спогледаха втренчено, стъписани от мигновено завършилата трагедия, после подминаха един завой и Шазмак се скри.
Дефилето пред тях се разширяваше и мъничко укротяваше течението, което обаче оставаше застрашително бързо. Правият участък се простираше на около левга напред. Седналият на носа Лиан се взря в Каран — малка и бледа, уплашена; стискаше руля с лявата си ръка.
— Винаги ме е обичал — изхлипа тя с мокри от сълзи бузи. — От дете го помня като най-скъпия си приятел. Някога всички те бяха мои приятели, а как им се отплатих… Тенсор е прав — аз съм чудовище, недостойно за доверие. Защо ли не се оставих да ме хванат?
Лиан се надигна и неуверено понечи да отиде при нея. Лодката се разклати опасно.
— Сядай! — скастри го тя.
Лодката се носеше устремно. Коритото на реката беше широко, но тук-там запречено от големи отломки, около които водата се завихряше или пък ги прескачаше в бързеи. Скалните стени и от двете страни се издигаха отвесно и ниското зимно слънце не огряваше реката. Каран седеше неотлъчно на кърмата, отказваше храна, но няколко пъти пи вода. Веднъж Лиан предложи да я смени, тя обаче отвърна:
— Надолу водата е буйна, а ти не знаеш как се управлява лодка. Аакимите ме научиха да плавам по Гар. Как ли съжаляват сега!
През целия ден продължиха по течението. Лицето на Каран си оставаше бяла маска, ръката й се бе вкопчила като лапа в руля. Накрая слънцето залезе зад планините, но още беше светло.
— И на тъмно ли ще плаваме? — попита Лиан.
— Не.
Скоро излязоха от клисурата и се озоваха между хълмове по двата бряга. Налагаше се да изберат да слязат от лодката и да я изоставят. Вече чуваха тътена на високите водопади — реката се хвърляше от канарите към земите на Банадор.
Почти се смрачи, преди Каран да свърне към едно скалисто заливче. Минаха по спокойната тъмна вода и килът изчегърта върху чакъл. Лиан скочи на сушата и издърпа носа по брега. Занесе раницата си нагоре по склона и намери място за нощувка — малко петно едър сивкав пясък, закътано между големите заоблени камъни. Върна се да вземе останалото, но Каран му кресна:
— Не пипай! Махни се…
Той тръгна надолу по камънаците и неравните площадки край сбутаните от течението парчетии по брега. Отпред се чуваше равномерен грохот. Покатери се върху една по-висока скала, помъчи се да види водопадите, но в този сумрак погледат му не стигаше дотам. Обърна се към лодката. Не различаваше какво вади Каран от раницата на Раел, но тя внимателно оставяше вещите на земята. Накрая върна разни неща в раницата, затвори я, нагази в реката до кръста и я метна към по-силното течение. Постоя, докато раницата не изчезна, после изджапа на брега и се качи на мястото, където щеше да е бивакът им.
— Ще ни преследват ли? — попита Лиан.
— Не и тази нощ. До другите лодки трябва да обикалят пеша часове наред. И не биха посмели да поемат по реката по тъмно. Няма и къде да слязат на брега от града дотук. Аакимите са малцина и животът на всеки е скъпоценен. Загубата на петимата в лодката и на Раел е съкрушителен удар за Тенсор. Както и за мен. Бяха мой приятели.
Тя се изправи рязко.
— Значи ще дойдат тук чак утре по същото време.
— По-рано — около пладне.
— Тогава да останем и да се изсушим. Рисковано ли е да запалим огън?
— Не. Стига да намериш дърва. Сега ме остави на мира.
Каран се отдалечи.
Лиан отцепи непохватно няколко дъски от лодката със сатърчето. Когато се върна с втория наръч, завари Каран да седи на един камък с мокрите си дрехи — пулеше се в пламъците и трепереше.