Сянката на планината

подчинява и да ми се отдава.

Той се изкиска. Погледнах Абдула. „Да се подчинява ли каза той? Да ми се отдава?"

Прозвуча наистина странно в този и бездруго странен разговор. Отпихме от чашите.

— И той не беше единственият, разбира се — продължи Халед. — Имаше много други, даже възрастни садху[55], всички безумно щастливи да коленичат и да докоснат нозете ми, макар да не обелвах дори думица. И точно тогава разбрах с каква власт се сдобиваме, когато

друг човек, пък бил и само един, благоговейно прегъва коляно пред нас. Разбрах, че мъжете

продават силата на тази мечта на жените, когато им предлагат женитба.

Той се засмя. Взирах се в питието си, в линиите на влагата, които създаваха

зигзагообразен сребрист филигран по рубинената повърхност на чашата. Ставаше ми все по-

неловко. Този Халед, който тъй самодоволно разказваше как другите коленичат пред него, не

беше моят приятел, когото обичах. Той се обърна към Абдула:

— Нашият брат Лин май доста е изненадан, че докато английският ми се е подобрил

през годините, прекарани с лорд Боб, американската ми чувствителност се е притъпила, не

смяташ ли?

— Всеки човек носи отговорност за собствените си действия — отвърна Абдула. — Този

закон важи както за теб, така и за онези, избрали да коленичат пред теб. Същото важи и за

Лин, и за мен.

— Добре казано, стари приятелю! — извика Халед.

Той остави чашата си на масата и се надигна с мъка и пъшкане от креслото.

— Елате! Искам да ви покажа нещо.

Последвахме го обратно в къщата до стълбите от двете страни на входния вестибюл. В

подножието на стъпалата Халед се поспря, отпуснал ръка на завитите дървени перила.

— Дано сокът да ви е харесал — каза той сериозно.

— Разбира се.

— Капчицата кленов сироп е онова, което променя вкуса — настоя той.

Последва пауза. Най-сетне се досетих, че чака отговор.

— Сокът беше хубав, Халед — казах.

— Вкусен сок — потвърди Абдула.

— Много се радвам — изрече Халед с равен глас. — Нямате представа колко много

време ми отне да обуча кухненския персонал да приготвят сокове като хората. Един се

наложи да го набия с дървената лопатка. А каква драма беше с десертите, да не ви казвам.

— Няма и нужда — казах.

Той изкачи едно стъпало, но бързо се обърна и заговори на Тарун, който ни следваше:

— Тарун, можеш да изчакаш тук. Всъщност защо малко не си починеш. Иди си вземи

бисквитка.

Съкрушен, Тарун се отдалечи с бавна походка. Халед го сподири с поглед, в който се

промъкваше подозрение.

Предишният Халед щеше да прескача стъпалата по три наведнъж и да изпревари до

горния етаж всеки мъж в Бомбай. Новият Халед се спря два пъти, докато стигне до първата

площадка.

— На този етаж са всичките ни зали за йога и медитация — изпухтя той, щом стигнахме

първия етаж.