Сянката на планината

— Ами, ще продължа да вървя пеша, докато се махна оттук. Точно това предполага

сбогуването.

— Не, Лин, какво има? — попита той, като внимателно затвори вратата.

— Какво има ли? — избухнах и се спрях в горния край на стълбището. — А какво има

там вътре — харем? Халед, да не си откачил? Ти за какъв се мислиш?

— Всеки е свободен да си тръгне оттук, Лин — отвърна той с равен глас и навъсеното

му лице за момент помрачня. — Включително и ти.

— Какво съвпадение — въздъхнах и се обърнах да си вървя. — Аз тъкмо си тръгвах.

— Не, не! Съжалявам! — Той изтича напред и ме хвана за рамото, за да ме спре. — Има

нещо, което трябва да видиш! Нещо, което трябва да ти покажа! Това е тайна. Тайна, която

искам да споделя с теб!

— Стигат ми вече тайните за един ден, Халед. Обади ми се, като слезеш от планината.

— Но и Абдула още не е видял тайната. Не можеш да лишиш и него, нали? Ще е

жестоко! Абдула, ти не би ли желал да научиш тайната?

— Бих желал, Халед — отвърна Абдула, самата запленена невинност.

— Тогава го кажи на Лин. Накарай го да остане. Така или иначе аз се качвам горе да

видя тайната и вие сте добре дошли да ме придружите, ако пожелаете, братя мои.

Той пусна рамото ми, пое си дълбоко дъх преди изкачването до третия етаж и се затътри

нагоре по стълбите. Задържах Абдула.

— Абдула, какво правим тук?

— За какво намекваш?

— Стая, пълна с голи момичета? Какво го е прихванало? Момичета много. Светът е

пълен с момичета. Но да си имаш стая с момичета, това вече е гадно и надхвърля всякакви

рамки на приличието. Хайде, братко, да си вървим.

— Но, Лин… — прошепна Абдула. — Ами тайната?

— Ти майтап ли си правиш?

— Това е тайна. Истинска тайна.

— Тайната, която вече чух, не ми се харесва, Абдула.

— Как може да не искаш да я разбереш?

— Хайде, просто си кажи, че съм болен от психическа астма и точно сега имам нужда

от чист въздух. По медицински съображения. Да си тръгваме.

— Моля те, Лин, остани с мен да разберем тайната. Въздъхнах.

— Ей, хора, идвате ли? — подвикна ни Халед от мястото по средата на стълбището, където беше спрял да почива. — Тия стъпала направо ще ме погубят. Другата седмица си

монтирам асансьор.

Абдула сбърчи чело и ме изгледа умолително.

— Добре де, добре — извиках в отговор и поех по стълбите. Халед изтощено зави след

стълбището и се довлачи до една врата. Извади ключ от гънките на кафтана си, отключи я и

ни въведе.

Вътре беше тъмно. Светлината откъм стълбището освети таванска стая; гредите над

главите ни приличаха на сгънати ръце. Халед затвори вратата, заключи и запали увиснала на

шнур гола крушка.

Стаята бе пълна със златни и сребърни скъпоценности, на няколко маси от сандъчета и

ковчежета се бяха разсипали огърлици и верижки с брилянти.

Тук имаше свещници и огледала, рамки за картини, четки за коса, перлени нанизи, гривни със скъпоценни камъни, ръчни часовници, колиета, брошки, пръстени, обеци, халки