Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Бучкова-Малеева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)». Краткое содержание книги:
След малко се поуспокоих и той продължи да говори.
— Когато човек няма биография — обясни той, — нищо от онова, което казва, не може да мине за лъжа. Твоята беда е, че ти задължително трябва да обясняваш всичко на всички, а в същото време искаш да си запазиш свежестта, новото на онова, което вършиш. Е, добре, тъй като не можеш да си запазиш вълнението, като обясняваш това, което правиш, ти лъжеш, за да изглежда всичко наред.
Бях истински удивен от обхвата на нашия диалог. Доколкото успях, записах подробностите на разговора, като наблегнах на казаното от него, без да се впускам в описания на моите предразсъдъци или на смисъла на неговите думи.
— Отсега нататък — каза той — ти просто трябва да показваш от себе си на хората онова, което би искал да им покажеш, но без изобщо да им казваш как точно си го направил.
— Не мога да пазя тайни! — извиках аз. — Това, което казваш, е безполезно в моя случай.
— Тогава се промени! — отсече той и очите му свирепо засвяткаха.
Приличаше на някакъв неизвестен див звяр. И все пак бе изключително последователен в мислите си и съвсем категоричен. Раздразнението ми се смени с дразнещо объркване.
— Нали разбираш — продължи той, — имаме само две възможности: или приемаме всичко за сигурно и реално, или не. Ако изберем първата, стигаме до пълно отегчение от себе си и от света. Ако изберем втората и заличим биографията си, създаваме мъгла около нас, много вълнуващо и тайнствено състояние, в което никой не знае откъде ще изскочи заекът, дори и ние.
Възразих, че заличаването на биографията само би засилило чувството ни за несигурност.
— Когато нищо не е сигурно, оставаме нащрек, непрекъснато на нокти — каза той. — По-вълнуващо е да не знаем зад кой храст се крие заекът, отколкото да се държим така, сякаш всичко знаем.
Дълго време не каза нито дума — мина може би час в пълно мълчание. Не знаех какво да питам. Накрая той стана и ме помоли да го закарам до близкия град.
Не зная защо, но разговорът ме бе изтощил докрай. Искаше ми се да поспя. По пътя той ме помоли да спра и ми каза, че ако искам да се отпусна, трябва да се изкача на равното било на един невисок хълм, встрани от пътя, и да легна по корем с глава, обърната на изток.
Изглежда нещо бързаше. Не исках да споря или навярно бях прекалено уморен дори да говоря. Изкатерих се на хълма и направих, както ми бе препоръчал.
Поспах само две-три минути, но това беше достатъчно, за да възстановя силите си.
Карахме до центъра на града, където ми каза да го оставя.
— Пак да дойдеш — каза той, когато слезе от колата. — На всяка цена пак да дойдеш.
3
ОСВОБОЖДАВАНЕ ОТ ВИСОКОТО САМОЧУВСТВИЕ
Имах възможност да разговарям за двете си посещения при дон Хуан с приятеля, който ни бе свързал. Според него аз си губех времето. Споделих до пълни подробности обхвата на нашия разговор. Той реши, че преувеличавам и представям в романтична светлина някакъв наивен стар дърдорко.
Трудно бих се заел да представям в романтична светлина такъв абсурден старец. Искрено усещах, че неговата критика спрямо моята личност сериозно бе подкопала добрите ми чувства към него. И все пак трябваше да призная, че забележките му винаги бяха намясто, рязко разграничени и верни до краен предел.
Върхът на дилемата ми в момента беше моето нежелание да приема, че дон Хуан е напълно способен да разгроми всичките ми схващания за света и нежеланието ми да се съглася с моя приятел, според когото „старият индианец е съвсем изкуфял“.
Преди да взема окончателно решение, изпитах нужда отново да го посетя.
Сряда. 28 декември 1960 година
Веднага след като пристигнах в къщата му, той ме изведе на разходка в чапарала. Дори не погледна чантата с продукти, които му бях донесъл. Сякаш ме очакваше.
Вървяхме часове наред. Не набра и не ми показа никакви растения. Научи ме обаче на „една правилна походка“: леко да присвия пръсти, докато ходя, за да задържа вниманието си върху пътечката и нещата наоколо. Твърдеше, че обичайната ми походка е омаломощаваща и че човек никога не бива да носи нещо в ръцете си. Ако се налага все пак да се носят някои неща, по-добре е да се ползва раница, мрежа или торба през рамо. Мисълта му беше, че ако ръцете са в определено положение, човек е по-издръжлив и по-съсредоточен.
Не виждах смисъл да споря, присвих пръсти, както ми бе препоръчал и продължих пътя си. В никакъв случай не станах по-съсредоточен, нито по-издръжлив.
Сутринта тръгнахме на поход, а към обяд спряхме да починем. Бях изпотен и понечих да пия от манерката си, но той ме спря да ми обясни, че е по-добре да пийна само една глътка вода. Откъсна няколко листа от дребен жълтеникав храст и ги задъвка. Даде ми малко и отбеляза, че са превъзходни и че ако ги дъвча бавно, жаждата ми ще изчезне. Не изчезна, но и не ми стана неприятно.