Криворазбраната цивилизация (Смешна позорищна игра в пет действия)
- Автор: Войников Добри
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Криворазбраната цивилизация (Смешна позорищна игра в пет действия)». Краткое содержание книги:
ЯВЛЕНИЕ VIII
Горните, Злата, после Хаджи Коста и Баба Стойна
Злата (която влиза свръснато). Баща ви…
Анка. Ух, токо!… Да не додяше.
Маргариди. Аз ви оставам. (Здрависва ги.) Адийо, ма шер Аннет. Виж, помисли си. (Излиза от друга врата.)
Злата. Адийо, мушу.
Анка. Оревоар!
Хаджи Коста (който са задава с чибук и след него Баба Стойна). Ела да видим, бабо, како же ни обадиш.
Баба Стойна. Како сте, хаджийке, живо-здраво ли сте?
Злата. Добре сме (настърни), да са не видяше макар! (към Анка). Ам’ти, пилето ми?… Здравичка ли си ми?
Анка. (презряно). Да (настърни). Пюх!… Ракия пило. (Излиза.)
Хаджи Коста. Дайте на баба Стойна един стол.
Злата (като подава стол). Запоядай, бабо. (Баба Стойна сяда.)
Хаджи Коста (като сяда и той, зема да пълни чубука). Ей, как си със старината, бабо, държиш ли са, държиш ли?
Баба Стойна. Старината, хаджи, не дотолкоз, ами видиш ли ти, кахърите — те събарят челяка. Езер… да речеш от старина… от мене по-стари има, ами?…
Хаджи Коста. Дето же рече, не си дотолкоз стара, а?
Злата (на себе си). Стара дърхолщина, има са още млада.
Баба Стойна. Мми!… (Сочи коленете си.) Я тези, хе! Май хванаха да н’държат — кахърите како правят!… (Въздиша.) Ех, како ше сторя? Късметят ми тъй бил! Той да умре без време, па да ма остави кахъри да бера. Мъчно, хаджи, само̀ мъчно! Той, бог да го прости, като беше жив, сѐ друго беше.
Хаджи Коста (вика). Райчо!
Райчю идва.
Хаджи Коста. Един огън.
Райчю отива да донесе огън.
(На бабата.) Дето ще рече, ти гледаш още къща, сал един другар же ти тряба.
Злата (настърни). Ух, токо то й беше кусура!
Райчю донася огън и излиза.
Баба Стойна. А че… кир хаджи, да ти кажа: за мазание, за прание досега, слава богу, на хора не съм са молила.
Злата. Сал без очила не та бива.
Баба Стойна. Очите ми, хаджийке, са май слабички. Да речеш от старина, не! Ами понякогаж главата ми хучи, па ми притъмнява на очите; ами га си туря кана, главата ми се постягва и очите ми друго стават.
Хаджи Коста (насмешно). И тъй, бабо, да ти намериме ний тебе един другар, анадънму?
Баба Стойна (ухилено). А че… зная ли аз… този-онзи сѐ токо ми поспоменуват, па аз… езер… како да кажа?
Злата. Твойто женение по сега минало, бабо, минало.
Баба Стойна. А че… хаджийке, то сѐ пак… езер хората какото видят мунасип… челяк не знай… какото й писано, то… се тряба да мине през главата му. Ти мож дан’знаш, хаджийке, ами аз повня: е’но време баба Рада, га беше мома, либяше са със Кокошката, дядо Гергя. И той луд подире ѝ, и тя луда подире му. По е’но време я заиска; ами баща ѝ, като не рачи да я даде, че си обичаше май млошко ракийцата — ожени я за други, па и той зе друга. Как да са случи, езер от бога, на старо време и той удовя, па и тя стана довица. Ех, като им било писано на старо време да живеят на е’но, сѐ пак са зеха, по път и по закон. И да видиш, тяхната обич нийде я нямаше — животиха си по-добре и от младите.
Хаджи Коста. Тъй е то, бабо, истинската обич никоги не остарява, стига сал мъж и жена да си уйдисат. Ами кога мъж тегли на е’на страна, а жената — на друга, какъв дирлик чакаш от нея къща.
Злата (на себе си). Този камък е на мене.
Баба Стойна. Тъй, хаджи, тъй! Затуй тряба да са гледа, дорде не са са зели, дали ше си уйдисат, както ти каж.
Злата. То са знай, тряба да са гледа… ама не токо имали сме мома, па дай я там… на кого бъде. То само простите казват: там да е мъж, че како ще да е.
Хаджи Коста. Ти сѐ… простите… анадънму.
Баба Стойна (съзето). Вашата мома, тя… да ви й жива… за нея тряба тъй хе един… както си й тя, да ѝ бъде лика-прилика, дето рекли.
Злата. Нашата мома, бабо, си й деликатна, евгенис; не е като другите… да н’отбира от хубавото, цивил… вил… зацията.
Хаджи Коста. Не я хвали дотолкоз, де, че не знаеш какъв же ѝ бъде късметя.