С дъх на канела
- Автор: Спаркс Николас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «С дъх на канела». Краткое содержание книги:
Савана Лин Къртис е ученолюбива, отличничка на випуска, ръководи организация за подпомагане на бездомните и умее да преценява човек по очите.
Те са различни като морето и пясъка, а случайната им среща е бурна като рева на прибоя. Савана променя Джон, намира път към него и единствена успява да проникне отвъд стените, които е изградил около себе си.
Докосването между жената с дъх на канела и Джон трае само миг, но оставя белег за цял живот.
— А вие? — погледна дяволито приятеля си русата.
— И още как!
Розовата блузка се хвана за перилата, ръцете му се плъзнаха и явно са докоснали чантата, защото тя се наклони и полетя към водата. Звукът беше като от плясък на опашката на подскачаща в морето риба.
— Какво беше това? — обърна се той.
— Чантата ми! — възкликна брюнетката. — Ти я бутна!
— Съжалявам — каза той, но не личеше да съжалява.
— Вътре беше портфейлът ми.
Той се намръщи.
— Казах, че съжалявам!
— Опитай се да я хванеш, преди да потъне.
Момчетата от братството замръзнаха за миг и аз разбрах, че никой от тях няма намерение да скочи във водата. Още миг и вероятно нямаше да могат да я стигнат, щеше да се наложи да плуват доста време, което не е препоръчително за пийнали хора, каквито очевидно бяха. Мисля, че брюнетката разчете правилно посланието в погледа на розовата блузка, защото видях как слага ръце на перилата и вдига единия си крак, готова да скочи.
— Не ставай глупава, вече е далече — протегна ръка да я спре розовата блузка. — Опасно е да скачаш оттук. Може да има акули. Това е само едно портмоне. Ще ти купя ново.
— Не искам ново! Вътре бяха всичките ми пари.
Това въобще не беше моя работа. Бях убеден. Но докато ставах от мястото си и се засилвах, за да се гмурна в морето, си помислих: „Какво пък…“
2.
Предполагам, че трябва да обясня защо скочих във водата да извадя чантата й. Не беше, защото исках да ме види какъв съм юнак или за да я впечатля, нито пък се тревожех за парите й. Беше по-скоро заради невероятната й усмивка и топлината в очите й. Докато летях надолу с главата, осъзнах, че постъпвам глупаво, но вече беше късно. Гмурнах се, после изплувах на повърхността и се огледах. Четири чифта очи ме гледаха изумено от перилата на кея. Розовата блузка беше не само възмутен, но и ядосан.
— Къде е? — викнах.
— Ей там — извика брюнетката. — Още я виждам, но започна да потъва…
Отне ми време, докато я забележа в здрача. Океанът се вълнуваше и правеше всичко възможно да ме изтласка по-далеч от кея. Най-сетне я зърнах, доплувах до нея и я вдигнах над повърхността, въпреки че вече беше пълна с вода. Вълните ми помогнаха да доплувам до брега по-лесно, отколкото си мислех. Четиримата на кея не откъсваха поглед от мен.
Най-сетне усетих дъно под краката си и скоро се озовах на пясъка. Изтръсках водата от косата си и се огледах за сърфа. Беше си на кея. Те дойдоха при мен.
— Заповядай — измърморих и й подадох чантата.
— Благодаря — каза мило тя и очите й срещнаха моите.
В този момент усетих, че в мен нещо изщрака като ключ в ключалка. Вярвайте ми, въобще не съм романтичен и не вярвах на истории за любов от пръв поглед. И все още не вярвам. Но нещо се случи тогава и то много напомняше на онова, на което по принцип не вярвам. Не можех да отместя очи от нея.
Отблизо беше още по-хубава, но не красотата й ме плени, а погледът и усмивката, която разкриваше малка дупка между предните зъби, и не само усмивката, а начинът, по който отмяташе разпиляната от вятъра коса от лицето си, лекотата и грацията в движенията й.
— Не трябваше да го правиш — каза тя леко учудено. — Аз щях да я хвана.
— Знам — отвърнах. — Видях, че се готвиш да скочиш.
— Но почувства непреодолимо желание да помогнеш на дамата в беда? — Тя се извърна и се усмихна.
— Нещо такова.
За момент тя остана така, сякаш обмисляше отговора ми, после насочи вниманието си към плажната чанта. Извади всичко — портфейла, слънчевите очила, крема против изгаряне — връчи ги на русата, после обърна чантата и я изцеди от водата.
— Снимките са се намокрили — обади се приятелката й, докато проверяваше състоянието на портфейла.
Брюнетката не отговори, продължи да изстисква единия край, после другия.
— Още веднъж ти благодаря — вдигна глава към мен.
Акцентът й не беше от източната част на Северна Каролина, а някак по-носов, сякаш бе отраснала в планините около Бун или в Южна Каролина.
— Няма защо — отвърнах, но не помръдвах.
— Хей, може би чака награда — извика Розовата блузка.
Тя го изгледа, после върна погледа си на мен.
— Искаш ли награда?
— Не, разбира се — махнах с ръка. — Просто се радвам, че помогнах.
— Знаех си, че по света все още има рицари — заяви тържествено тя.
Опитах се да открия скрит присмех, но нямаше и следа от такова нещо.
Оранжевият ме прецени с поглед.
— Моряк ли си — попита и притегли в прегръдките си русата.
— Не. Целта не беше просто да отдавам чест — поклатих глава аз. — Исках всичко, свързано с военния живот, затова влязох в армията.