Няма време за сбогом
- Автор: Баркли Линвуд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Няма време за сбогом». Краткое содержание книги:
— Какво става с Джейн Скавуло? — попитах аз. Тя учеше в часовете ми по творческо писане, проблемно дете с объркан и неясен семеен произход, и прекарваше много време при секретарките в училищната канцелария. Освен това пишеше прекрасно.
— Казах й, че е много близо до изключване.
Преди няколко дни Джейн и едно друго момиче се бяха скарали и сбили пред училището. Очевидно за момче. За какво друго можеше да бъде? Двете бяха привлекли голяма, крещяща насърчително тълпа. Зрителите не се интересуваха кой ще победи, стига схватката да продължеше. Роли бе изтичал навън и ги беше разтървал.
— А тя какво отговори?
Роли замляска, като се престори, че дъвче дъвка.
— Ясно, разбрах.
— Ти я харесваш — отбеляза той.
Махнах капачката на чашата и отпих от кафето.
— В нея има нещо.
— Не губиш вяра в хората, но и ти имаш добри качества.
Приятелството ми с Роли можеше да се нарече многопластово. Беше ми колега и приятел, но тъй като бе две десетилетия по-голям от мен, и нещо като баща. Търсех го, когато ми трябваше мъдър съвет, или както обичах да му казвам, от перспективата на възрастта. Опознах го чрез Синтия. Ако за мен беше неофициален баща, то за нея Роли беше неофициален чичо. Беше приятел на баща й и на леля й Тес, и горе-долу единственият човек, свързан с миналото й.
Предстоеше му да се пенсионира и понякога се виждаше как мечтае и брои дните до заминаването си във Флорида, където ще живее в наскоро купената си каравана някъде край Брадентън и ще лови марлини и риба меч.
— Ще се видим ли по-късно? — попитах аз.
— Да, разбира се. Какво става?
— Ами… разни неща.
Той кимна. Разбра какво имам предвид.
— Ела след единайсет. Преди това ще разговарям с шефа на управителния съвет.
Влязох в учителската стая, проверих дали в отделението ми има поща или важни бележки, но не намерих нищо, и докато се обръщах да тръгна по коридора, се сблъсках с Лорън Уелс.
— Извинявай.
— Хей — възкликна тя, преди да осъзнае с кого се е сблъскала, и когато видя, че съм аз, се усмихна изненадано. Беше се издокарала в червен анцуг и бели маратонки и това беше логично, тъй като преподаваше физическо възпитание. — Как си?
Лорън бе постъпила в „Олд Феърфийлд“ преди четири години. Беше се преместила от гимназията в Ню Хейвън, където преподаваше бившият й съпруг. Бракът им се беше разпаднал и тя не искала да работи в една сграда с него, или поне така твърдеше клюката. Беше си спечелила славата на блестящ треньор по лека атлетика, чиито ученици са спечелили доста регионални състезания, и можеше да избира между няколко училища с директори, щастливи да я включат в преподавателския си състав.
Роли спечели. Каза ми на четири очи, че я е назначил заради евентуалния й принос към училището, както и заради страхотното тяло, чупливи кестеняви коси и прелестни очи.
— Кестеняви? — реагирах аз. — Кой каза, че са кестеняви?
— Успокой се. Това е само наблюдение. Единствената въдица, която използвам, е да ловя костур.
През цялото време, откакто дойде в нашето училище, Лорън Уелс сякаш не ме забелязваше, докато не излъчиха предаването за семейството на Синтия. Винаги когато ме видеше след това, тя питаше как вървят нещата.
— Някой клъвна ли? — попита Лорън Уелс.
— Моля? — За миг помислих, че пита дали някой е донесъл закуски в учителската стая. Понякога като по чудо там се появяваха понички.
— За предаването — поясни тя. — Минаха две седмици, нали? Някой обади ли се с информация какво се е случило със семейството на Синтия?
Стори ми се смешно, че употребява името на Синтия, а не „съпругата ти“. Прозвуча така, сякаш Лорън познава Синтия, макар че доколкото знаех, не се бяха срещали. А може би се бяха виждали на някое училищно събиране, където учителите водят половинките си.
— Не — отвърнах аз.
— Сигурно е много разочарована — рече тя и състрадателно сложи ръка на рамото ми.
— Да. Щеше да е хубаво да й се обадят. Все някой трябва да знае нещо дори след толкова много години.
— Непрекъснато си мисля за вас двамата. Онази вечер разказах на приятелката си за вас. А ти? Държиш ли се? Добре ли си?
— Аз? — изненадах се. — Да, разбира се, добре съм.
— Защото — тихо добави тя, — понякога изглеждаш… Знам ли. Може би не трябва да го казвам, но понякога те наблюдавам в учителската стая и ми се виждаш уморен. И тъжен.
Не бях сигурен кое ме порази като по-важно — дали че според Лорън изглеждам уморен, или че ме наблюдава в учителската стая.