Няма време за сбогом
- Автор: Баркли Линвуд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Няма време за сбогом». Краткое содержание книги:
— Защото минаха двайсет и пет години, нали?
— Да.
— И заради телевизионното предаване. Не разбирам защо не ми позволихте да го гледам. Записахте го, нали?
— Мама не иска да те разстройва с неща, които са се случили на нея.
— Една моя приятелка го е записала. Гледах го — тихо каза Грейс.
— Как така си го гледала? — Синтия държеше изкъсо дъщеря ни и щеше да знае, ако Грейс е ходила при приятелка след училище. Дали Грейс тайно беше донесла видеокасетата вкъщи и е гледала записа с намален звук, докато ние сме били в кабинета?
— Ходих у тях на обяд.
Въпреки че беше осемгодишна, явно не можехме да знаем всичко, което прави. След пет години щеше да бъде в пубертета. Господи.
— Онзи, който ви е позволил да го гледате, не е трябвало да го прави.
— Мисля, че ченгето беше злобно.
— Какво ченге? Какви ги говориш?
— Онзи в предаването. Живее в каравана. Според него е странно, че само мама била оцеляла. Разбрах за какво намеква. Мисли, че мама е убила всички.
— Да, той беше пълен задник.
Грейс завъртя глава и ме погледна.
— Сгафи.
— Ругатните не са гаф. — Поклатих глава. Не исках да навлизаме в подробности.
— Мама харесвала ли е брат си Тод?
— Да. Обичала го е. Понякога са се карали, както правят много братя и сестри, но го е обичала. И не го е убила, нито него, нито майка си или баща си. Съжалявам, че си гледала предаването и си чула глупостите на онзи задник. Ще кажеш ли на майка си, че си го гледала?
Все още малко стъписана от безсрамната употреба на лошата дума, тя поклати глава.
— Мисля, че ще се ядоса.
Това може би беше вярно, но не исках да го призная.
— Можеш да й кажеш някой ден, когато всички сме в добро настроение.
— Днес денят ще бъде хубав. Снощи не забелязах астероиди и ще бъдем в безопасност поне до вечерта.
— Радвам се.
— Може би вече трябва да ме оставиш сама.
Пред нас видях ученици на годините на Грейс, вероятно нейни приятели. От страничните улици прииждаха още деца. Училището беше през три преки и се виждаше.
— Приближаваме се — добави Грейс. — Оттук ще можеш да ме наблюдаваш.
— Добре. Ето какво ще направим. Ти тръгни пред мен. Аз ще вървя бавно като старец. — Затътрих крака и тя се разсмя.
— Довиждане, татко.
Грейс забърза напред, а аз правех малки крачки и другите деца ме изпреварваха. Някои бяха с велосипеди или ролкови кънки.
Грейс не се обърна. Тичаше да настигне приятелките си и крещеше: „Чакайте“. Пъхнах ръце в джобовете си и се замислих дали да не се върна у дома и да се насладя на интимни мигове със Синтия.
И тогава мина кафявата кола.
Мисля, че беше стар американски модел, често срещан шевролет „Импала“ с леко ръждясали джанти. Стъклата бяха тъмни, но евтини, покрити с мехурчета въздух, сякаш на пъпки.
Автомобилът се отправи към последния ъгъл преди училището, където Грейс бъбреше с две приятелки, и спря на няколко метра от нея. Сърцето ми подскочи в гърлото.
И после единият мигач на кафявата кола се включи. Шевролетът зави надясно и се скри от погледа ми. С помощта на пазач в яркооранжев елек, размахващ огромен знак СТОП, Грейс и приятелките й пресякоха улицата и влязоха в двора на училището. За мое учудване тя се обърна и ми махна. Аз също вдигнах ръка.
Оказа се, че има кафява кола, но от нея не изскочи никой и не хукна след дъщеря ни, нито след някое друго дете. Ако беше откачен сериен убиец — а и напълно вменяем сериен убиец, шофьорът не планираше серийни убийства тази сутрин.
Изглежда човекът беше тръгнал на работа.
Постоях още малко там, видях как тълпа ученици погълна Грейс и почувствах, че ме обзема тъга. В света на Синтия всички заговорничеха да й отнемат любимите хора.
Може би ако не мислех така, щях да вървя по-оживено на връщане към дома. Докато се приближавах, опитах да се отърся от мрачното настроение и да мисля за по-приятни неща. В края на краищата, жена ми ме чакаше, по всяка вероятност под завивките.
Пробягах остатъка от пътя, забързах по алеята за коли и докато влизах през предната врата, извиках:
— Върнах се.
Отговор не последва.
Реших, че Синтия вече е в леглото и ме чака да се кача горе в спалнята, когато чух глас от кухнята.
— Тук съм. — Прозвуча потиснато.
Застанах на прага. Тя седеше до масата. Телефонът беше пред нея. Лицето й бе пребледняло.
— Какво има?