Няма време за сбогом
- Автор: Баркли Линвуд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Няма време за сбогом». Краткое содержание книги:
— Брей — възкликнах аз и отпих глътка кафе.
Синтия се усмихна за пръв път.
— Брей. Само това ли ще кажеш, Тери? — Усмивката й изчезна толкова бързо, колкото се беше появила. — Извинявай. Не знам какво очаквам да кажат хората. И аз нямаше да знам какво да кажа, ако чуех история като моята.
— Нямам представа как си го понесла.
Синтия отпи от чая си.
— На моменти ми се искаше да се самоубия. А сетне си мислех, ами ако се появят на другия ден? — Тя отново се усмихна. — Нямаше ли да е невероятна изненада?
Усмивката й пак помръкна, сякаш отвяна от лек ветрец.
Кичур от червените й коси падна над очите й и тя го прибра зад ухото си.
— Може да са мъртви и да не са имали възможност да се сбогуват с мен. А може и да са живи и да не искат да ги безпокоят. — Тя погледна през прозореца. — Не мога да преценя кое е по-лошо.
Мълчахме минута и нещо и после Синтия наруши тишината:
— Ако се отчаеш, знаеш къде да ме намериш.
Тя се втренчи в студентите, които се разхождаха навън, и за миг сякаш се отнесе някъде.
— Понякога ми се струва, че виждам някого от тях.
— Какво имаш предвид? — попитах аз. — Като призрак ли?
— Не, не — отвърна тя и продължи да гледа през прозореца. — Виждам някого в гръб и ми се струва, че е баща ми или майка ми. В тези хора има нещо, като например как държат главата си или вървят, което ми изглежда познато, и си мисля, че са те. Или виждам някое момче, малко по-голямо от мен, което прилича на брат ми, само че седем години по-късно. Родителите ми не са се променили, но брат ми вероятно изглежда съвсем различно. И все пак в него ще има нещо, което си останало същото, нали?
— Предполагам.
— И когато видя такъв човек, хуквам след него и го хващам за ръката, а той се обръща и аз го оглеждам добре. — Синтия отмести очи от прозореца и се вторачи в чая си, сякаш търсеше отговора там. — Но никога не е някой от тях.
— Някой ден ще престанеш да го правиш.
— Да, ако видя някого от тях.
Започнахме да се срещаме. Ходехме на кино и четяхме заедно в библиотеката. Синтия се опита да ме запали по тениса. Не си падам по тази игра, но дадох всичко от себе си. Тя си призна, че е посредствена тенисистка, но че има великолепен бекхенд. Това се оказа достатъчно голямо предимство, за да ме размаже. Когато сервирах и видех как замахва с дясната ръка над лявото си рамо, знаех, че има малка надежда да прехвърля топката над мрежата. Ако изобщо я видех.
Един ден се бях прегърбил над пишещата си машина „Роял“, която дори тогава вече имаше антикварна стойност. Беше обемиста, направена от стомана и боядисана в черно, тежка като фолксваген. Клавишът с буквата „е“ отпечатваше нещо като „с“ дори когато лентата беше нова. Опитвах се да довърша есе за Торо, за когото изобщо не ми пукаше. Не ми помогна и фактът, че Синтия е под одеялото, облечена, на единственото легло в стаята ми в общежитието и е заспала с окъсан екземпляр с меки корици на „Мизъри“ от Стивън Кинг. Тя не учеше английска литература и можеше да чете каквото иска. Понякога намираше утеха, като четеше за хора, преживели по-лоши неща от нея.
Бях я поканил на гости и да ме гледа как печатам есето.
— Много е интересно. Използвам и десетте си пръста.
— Едновременно? — попита тя.
Кимнах.
— Изумително.
Синтия също си донесе работа, седна мълчаливо на леглото, подпряла гръб на стената, и на моменти усещах, че ме гледа. Срещахме се, но не се бяхме докосвали. Допирах рамото й, когато минавах покрай стола й в кафенето, подавах й ръка да й помогна да слезе от автобуса и раменете ни се сблъскваха, докато гледахме нощното небе, но нищо повече.
Стори ми се, че я чух да отмята одеялото, но бях погълнат да пиша бележка под линия. И после тя застана пред мен. Присъствието й беше наелектризиращо. Плъзна ръка по гърдите ми, наведе се и ме целуна по бузата. Обърнах се така, че устните ни да се срещнат. По-късно под одеялото, преди да го направим, тя прошепна:
— Ти не можеш да ме нараниш.
— Не искам да те наранявам. Ще бъда внимателен.
— Не за това. Ако решиш, че повече не искаш да бъдеш с мен и ме зарежеш, не се тревожи. Нищо не може да ме нарани по-силно от онова, което вече се случи.
5
Когато я опознах и сърцето й постепенно се отвори за мен, Синтия ми разказа повече за семейството си и по-големия си брат Тод, когото обичала и мразела в зависимост от държането му към нея.
Докато говореше за тях, тя често объркваше глаголните времена.