Фурията на принцепса
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Кодексът Алера #5
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Читанка
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Фурията на принцепса». Краткое содержание книги:
— Кървави врани — прошепна Амара, догади й се.
Тя знаеше, че яките са били създадени да контролират дори най-жестоките престъпници и беше чувала, при това много пъти, че имат много по-голям обхват за принуда, отколкото по-голямата част от Империята осъзнаваше, но никога досега не го беше виждала. Каквото и да се случваше там долу, то се коренеше в методите, които Върховен лорд Калар беше използвал, за да създаде своите психясали Безсмъртни.
И, помисли си Амара, това им даваше контрол над свободни алеранци. То работеше. Или беше работило достатъчно често, за да създаде алеранска почетна гвардия за вордската кралица. Онези, които в живота нямаха други стремежи освен собствените си интереси, изглежда се подчиняваха по-лесно, съдейки по хората, придружаващи Рук.
— Бренсис! — долетя дрезгав вик от една от клетките. — Бренсис, моля те!
Амара насочи вниманието си към източника на гласа — млада жена в клетка на граждани, вероятно привлекателна, въпреки че беше трудно да се различи под слоя кал.
Бренсис прехвърляше различни яки в сандъка.
— Бренсис! Чуваш ли ме?
— Чувам те, Флора — отговори Бренсис. — Просто не ме интересува.
Младата жена плачеше.
— Моля те. Моля те, пусни ме. Ние бяхме сгодени, Бренсис.
— Забавно е, малките обрати на живота — ухили се Бренсис. Той вдигна поглед към клетката. — Винаги си обичала да си играеш с афродин, Флора. Ти и сестра ти.
Устата му се изкриви в горчива насмешка.
— Жалко, че наоколо няма антиланци, за да ви правят компания за вечерта.
Младата жена започна да хлипа, накъсан тих звук.
— Но ние бяхме… бяхме…
— Това беше в различен свят, Флора — каза Бренсис. — Всичко е минало. Още няколко седмици и няма да има нищо друго освен ворд. Трябва да се радвате. Може да станете част от печелившата страна — той направи пауза, за да прокара с мързеливо възхищение ръка по хълбока на шепнещата млада жена, лежаща върху замаяния войник зад него. — Дори и да се окажете с твърде малко мозък, за да правите нещо друго, поне ще помагате за успокояване на новобранците. Процесът прави това на някои от тях, което е също толкова добре. Така че ги пооправяме с малко афродин, превръщайки ги в малки момчета и момичета, и ги оставяме да шепнат.
Флора заплака по-силно.
— Не се притеснявай, Флора — той насочи отровен поглед към клетката. — Ще се погрижа да ти се падне хубаво момче, на което да правиш компания, когато дойде твоят ред. Ще се насладиш на процеса. На повечето им харесва. Обикновено те самите искат да го преживеят отново.
Той погледна близките двама пазачи с яки и каза:
— Вие двамата, какво чакате? Докарайте следващия.
Амара бавно се отдръпна от ръба на сградата и отиде до Рук. След това се обърна и слезе към относителната безопасност на сградата, която преди появата на ворда беше дом на проспериращ шивач. Рук я последва.
За момент Амара просто седеше, осъзнавайки ужасяващото, механично темпо, с което унищожаваха човечността в пленените алеранци.
— Знам, че не трябва да говориш за това — тихо каза Амара. — Но искам да опиташ.
Рук преглътна. Тя пресегна с пръсти към яката на шията си, лицето й пребледня и кимна.
— Колко сте взели? — попита Амара.
— Няколко сто… — започна Рук. Тя си пое дъх, стисна очи и лицето й се покри с капчици пот.
— Най-малко седемстотин или осемстотин. Може би стотина, които нямаше нужда да… — лицето й се изкриви в гримаса. — … бъдат принуждавани. От останалите само малко повече от половината са… полезни. Останалите се използват за вербуване на нови или се дават на ворда.
— Като роби? — попита Амара.
— Като храна, графиньо.
Амара потръпна.
— Тук имаше стотици хора.
Рук кимна, дишането й отново стана спокойно и равномерно.
— Да. Всеки талантлив призовател, заловен от ворда, сега го докарват тук.
— Откъде се появиха яките?
Рук се изсмя горчиво и мъчително и извади около половин дузина тънки сребърни яки от торбичка на колана си, като ги хвърли настрана като боклук.
— Мъртви роби, графиньо. Тук те се търкалят навсякъде.